Очаква ви разбиваща промоция!

Изображение

 

Advertisements

Откъс от „Караниците около четенето“ на Александър Кьосев

Глава втора

ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ И ФИЛОСОФИЯ: ОТ НЕДОВЕРИЕТО КЪМ ЧЕТЕНЕТО ДО НЕДОВЕРИЕТО КЪМ ТЕКСТА

Различните видове рефлексия върху литературата (първоначално в поетики и реторики, по-късно в литературни истории, философски естетики и теории) от векове засягат въпроса за четенето и читателя. Тук ще се спрем на периода от началото на 70-те години на XX век до днес и само в отделни случаи ще си позволим ретроспекции. Ще ни интересуват идеите за четенето и специфичните изследователски посоки, развивани от науката за литературата и философската херменевтика през тези почти 40 години – при това не в подробности, а само в главни епизоди, парадигмални обрати и ключови фигури. Ще се опитаме да контекстуализираме идеите и теориите, макар предварително да сме наясно, че последното няма да е лесно: уводът на тази книга намекна колко са несравними обстоятелствата, в които те се развиват (национални, езикови, институционални), колко различни са залозите (морални, политически и идеологически), които стоят зад тях.

*

*    *

В началото ще подчертая, че доколкото се занимава с четенето, литературознанието по презумпция го разглежда като „четене на литературно произведение“, с което свива обема на понятието, оставяйки без внимание други видове четене – както и възможната връзка на литературното четене с тях1. От тази професионална предпоставка обикновено следва втора: четенето лесно бива подвеждано под по-общата категория на художественото възприятие, а читателят се тълкува като вид „реципиент“. Объркването между четене и възприятие ще породи много беди, а литературоведският подход ще бъде обвиняван не без основания в „литературоцентризъм“.

Кратка история на литературоведското

недоверие към четенето

От началото на XX век ще отбележим само един момент: още при руския формализъм се формира недоверие към външните, психологически или социологически фактори около литературната творба. Четенето традиционно бива причислявано към тази външна, несъщностна сфера на литературата и е разглеждано като индивидуална (т.е. психологическа) или надиндивидуална (групова, социологическа) реакция към произведенията. Новият императив на литературознанието на XX век да се изучава не външното, а „самата“ литература е част от модерния тогава стремеж към собствена специфика и метод, легитимиращ съществуването на всяка автономна наука: затова и за литературознанието е така важно да формулира собствен предмет и начин на изследване, различен не само от романтическия историзъм на наследените национални филологии или от субективната импресионистична критика, но и от немската и руската психологическа и експериментална естетика от края на XIX век: това би гарантирало мястото му в семейството на сериозните науки.

Още при формалистите обаче това принципно пренебрегване на четенето е белязано от парадокс. Както е известно, централната идея на формализма е да се гледа на литературността като на „сбор от похвати“ или като на „конструктивен принцип“, обработващ „материала“ – а резултатът трябва да бъде „остранностяването“ (рус. „остранение“), деавтоматизиран начин на виждане на познатото. Но за остранението, за автоматизацията и деавтоматизацията не може да се говори смислено и дисциплинирано без налична теория на художественото възприятие. Така се появява заплахата от логически кръг: теорията на самостойното произведение не е възможна без онова, от което мечтае да се обособи – възприятието; литературната творба не може да не имплицира четене – област, която дълго време се смята за субективна, емпирична и неподлежаща на теоретизиране.

*

*    *

В периода между 30-те и 70-те години на XX век тази специфичната перспектива на модерното литературознание към четенето се избистря окончателно. Тя може да се определи като принципно подценяваща проблематиката около четенето. Следствие е на постулат, родствен и частично произтичащ от възгледите на формалистите, поддържан от всички влиятелни литературоведски парадигми от средата на века: феноменологията, новата критика и структурализма. Накратко, той се изразява в непоклатимото убеждение, че обективната литературна наука има свой „обект“, който е източник и съсредоточие на смисъла: това е литературната творба и шансът на литературознанието да стане обективна наука се състои в реконструирането на спецификата именно на този идеален обект (автономната му структура). Той трябва да бъде реконструиран сам по себе си, в своята „литературност“, а не през различни външни и произволни „фактори“, „обусловители“, „обстоятелства“ – т.е. в собствената си самостойност, а не през причини, контексти, последствия или реакции към него.

Оправдано е по отношение произхода на тази презумпция да се търси не само формалистка, но и феноменологична следа. Още през 1931 г. ученикът на Хусерл, полският философ Роман Ингарден, изразява подобна идея в известното си произведение „Литературната творба“ (Ingarden 1931), обявявайки последната за самостоен „интенционален предмет“ – многослойна структура, чието цялостно значение се формира чрез игри на връзки между равнищата є. Според Ингарден многопластовата литературна творба трябва принципно да бъде разграничена както от материалните обекти, така и от случайните психически реакции, които предизвиква: тя е идеална схема за бъдещи попълващи (актуализиращи) реакции, които в своята феноменална структура са определени от творбата, а в съдържанието си могат да бъдат най-различни и случайни.

По същото време Ян Мукаржовски, повлиян едновременно от формализма и от феноменологията, формулира сходни идеи на друг, семиологичен научен език: „Художественото произведение не бива да бъде отъждествявано с душевното състояние на своя създател, нито пък с някое от душевните състояния, които то предизвиква у възприемащите го субекти – както се опита да подходи психологическата естетика; ясно е, че всяко субективно състояние на съзнанието притежава нещо индивидуално и мимолетно, което го прави неуловимо и некомуникативно като цялост, докато предназначението на художественото произведение е да бъде посредник между неговия автор и колектива“ (Мукаржовски 1936, 1993: 143)2.

Следвайки Ингарден и Мукаржовски (но обогатявайки ги с късни формалистки и лингво-поетически новости), в известната си „Теория на литературата“ Уелек и Уорън заявяват категорично, че литературното произведение не е равно на безчисления набор от всички възможни преживявания на възприемащите. То има съвсем друг битиен модус – съществува като норма, необходима структура, която може да се извлече имплицитно от самия реален литературен обект – текста, и която се отнася санкциониращо към отделните прочити: „По този начин поезията трябва да се разгледа като съвкупност от определени норми, свързани със структурни отношения, които само частично се разкриват в непосредствения опит на многочислените читатели“ (Уэллек, Уоррен 1949, 1978: 164).

От подобна перспектива образът на четенето няма как да бъде научно привлекателен и едва ли има по-добър пример за литературоведското недоверие към него от речника, с който го описват Уелек и Уорън, виждайки в него единствено „безчислени“ неверни индивидуални възприятия, „недостатъчни или лъжливи прочити, деформирани разбирания“ – случаен емпиричен хаос, който не само е неизмеримо по-беден от идеалния потенциал на творбата, но и не може да бъде изучаван научно. Следват принципни препоръки: „психологията на читателя, колкото и да е интересна сама по себе си, колкото и да е интересно да се занимаваме с нея с педагогически цели, все пак трябва да остане извън пределите на литературознанието – чиято цел е да изучава конкретни художествени произведения – тя е неспособна да реши проблема за структурата и ценността на тези произведения“ (Уэллек, Уоррен 1949, 1978: 160).

Две десетилетия след Ингарден, eдновременно с Уелек и Уорън, но от друга перспектива, Уимзът и Биърдсли повтарят идеята за примата на литературния обект. Още на първата страница в основополагащата си статия за „грешката на реакцията“ те пишат: „Грешката на намерението е объркването на стихотворението3 с неговия произход… Тя започва с това, че се опитва да изведе стандарти за литературната критика от психологическите причини на творбата и завършва в биографизъм и релативизъм. Грешката на реакцията пък е объркване на творбата с нейните резултати (т.е. объркване на онова, което тя е, с онова, което тя прави), специален случай на епистемологически скептицизъм… Тя започва с опит да извлече стандарти за критиката от психологическите ефекти на творбата и завършва с импресионизъм и релативизъм. Резултатът и на двете грешки, на намерението и на реакцията, се състои в това, че самата творба, като обект на специфичния интерес на критиката, е на път да изчезне“ (Wimsatt, Beardsley 1949: 31). За подобно мислене няма съмнение, че тъкмо творбата е същественият източник на стандарти за критиката, на нея трябва да се отдаде принципното научно внимание.

Така още през 40-те години на ХХ век литературоведите са изградили около четенето система от методологически плашила: мимолетност, непознаваемост, хаос, съвкупност от индивидуални грешки и идиосинкразии, импресионизъм, субективизъм, скептицизъм, релативизъм.

*

*    *

С това, че същественият предмет на литературната наука е „литературният обект“, а не читателският субект и неговите действия, е съгласен петнадесетина години по-късно, по време на зрелия си структуралистки период, и Ролан Барт: „Целта на всяка структуралистична дейност, независимо от това дали е разсъдъчна или поетична, е да възстанови един „обект“, така че да покаже ясно при възстановяването му правилата, по които той функционира (функциите му)“ (Барт, 1991: 343).

*

*    *

Разбира се, всички, които се занимават професионално с литература, са принудени да признаят, че за съществуването на литературата читателят има своя принос – но правят това с различни подценяващи уговорки. Видяхме какво е ядрото им по-горе: читателят наистина „осъществява“ литературния смисъл, актуализира го: но в неговата реакция има нещо „психологическо“, за литературоведите това означава нещо несъщностно, субективно и случайно, почти идиосинкразно – което не е необходимо на самостойната, покояща се в себе си, автономна структура на литературна творба. Последната фокусира съществения интерес на литературоведите тъкмо защото е обективно условие (норма, идеална семиологична или феноменална рамка) за безбройните и случайни конкретни реализации на смисъла. Отново и отново читателските актове биват представяни като намиращи се на страната на неконтролираното и необективното, те са само серии от непознаваеми единичности, неподлежаща на систематично теоретично изследване хаотична емпирия без структура.

Поради тези методологически причини литературоведите за дълъг период ще формират почти непоклатим предразсъдък срещу внимателното изучаване на четенето: това е dead end, ненаучно губене на време, литературознание в погрешна посока. Вниманието към читателя и публиките, към начините на възприятие и към литературния вкус (разпространени към края на XIX и началото на XX век) в средата на XX век почти единогласно е признато за смъртен грях: всеки подобен интерес бива заклеймен с убийствените за литератора етикети „психологизъм“ или „социологизъм“; повтаря се в заклеймяващ стил, че в науката той отваря вратите на релативизма и скептицизма, а в литературната критика – на произволния субективен импресионизъм. Почти никой по това време не се съмнява, че изследването на „случайностите“ на четенето би деспецифизирало същностните задачи на литературната наука и би я насочило към хаотични терени на неподлежащата на изследване емпирия.

Можете да закупите с 20% отстъпка книгата „Караниците около четенето“ от тук.

ЧТЕТЕ Ли ТОВЪ? НИ СА ПРТНСНЯВЙТЕ! ВИЯ ЗТЕ НРМЛН ЧИТАТЕ. ПРУДлЖВАЙТ Е ДА ЧТЕТЕТЕ.

Изображение

 „Караниците около четенето” е интердисциплинарна книга, която описва и коментира научните дискусии, публичните дебати и институционалните конфликти (понякога истински крамоли) около един възлов въпрос на съвременността – съдбата на четенето и читателя. Тя проследява настоящото равнище на тази проблематика в различни национални ситуации (предимно американски, немски и български) и различни научни полета – литературна наука, културни изследвания, социология, история на книгата, психология, когнитивистика. Разнообразните подходи кулминират в няколко важни питания: какво точно е четенето (и защо например горният текст, в който всяка дума е сбъркана, все пак се чете?); как не само да научим, но и да мотивираме децата да четат; какви са политиките на четенето; и какво точно трябва да разбираме под „грамотност” и „читателска компетентност”. В последната глава те са разгледани на фона на глобализацията, новите медии и дигиталната революция, които променят основните културни, образователни и технологични условия на читателския акт – а с това и самия него.

През призмата на този проблем „Караниците около четенето” разказва за историята на хуманитарните и социалните науки от края на XX век до днес: за техните неравни противоборства с „точното знание” и за произтичащите от това конфликти за авторитет и власт в образователните политики, научните институти и университетите.

Настоящият труд е част от двутомник, посветен на четенето – авторът подготвя втория том, озаглавен „Читателски практики в България”, където теорията е приложена върху родни тревоги.  

 

Петя Райчева препоръчва „Ако животът ти поднесе лимон, попитай за сол и текила“

Изображение

Ето най-после една книга с изпробвани рецепти за живота, която разкрива не само тайните на успеха и доброто настроение, но е и адски зареждаща.

Съставките на книгата са: психология в умерено количество, забавни житейски поучителни истории, хумор като подправка и оптимизъм на поразия – едно добро лекарство срещу проблемите. Разбира се, никой не обича да изпада в трудности и спънки, ама знае ли човек какви изпитания му е приготвил животът. Е, една солидна доза позитивизъм никога не е излишна, просто за профилактика.

Соня Краус е фотомодел и телевизионен водещ. С настоящата книга тя ни споделя как е успяла да направи кариерата си, въпреки проблемите, трудностите и спънките. Тайната е винаги в доброто настроение. Още от малка животът и е предоставил достатъчно кисели моменти, с които не всеки има намерение да живее вечно. Затова, ако животът ти поднесе лимон, попитай за сол и текила! Не е нужно да пиеш алкохол, ако по принцип не пиеш, това е просто една метафора и в допълнение авторката се е научила да живее под мотото “ Животът е като коктейл бар”. А как точно?

Книгата е един своеобразен рецептурник за успех и добро настроение, няма значение от къде започваш да я четеш, все се достига до едни и същи изводи. Застъпени са много личностни въпроси, за които хората постоянно търсят отговори. Като начало ви посрещат мислите в розово. Ами розовият цвят си е цяла житейска философия, после мечтаната работа, мечтите в реалността, любовта и ето – съставките на желания живот! “ Не е достатъчно да мечтаем. Трябва да проявяваме активност и да не отстъпваме, ако искаме да осъществим мечтите си” – да, това всеки го знае, но малко го осъзнават. Тази книга не е като да четеш просто психология, тук съветите са представени като заключения, подкрепени със случки от личния живот на авторката. Преживяванията й са разказани толкова цветущо и увлекателно, на моменти могат да те натъжат или да те накарат да се разсмееш, но накрая въздъхваш и си казваш “ Да, аз мога това и това…”

Като прочетеш съветите на Соня Краус, задължително ще имаш чувството, че няма нищо невъзможно, че можеш да постигнеш всичко което пожелаеш, че нищо не е толкова трудно колкото изглежда! Въздейства адски зареждащо!

Затова, ако животът ви поднесе лимон, просто прочетете тази книга!

Препоръчвам!

Петя Райчева – Книжарница Кафе-клуб Сиела

Срокът за записване за участие в Курса по творческо писане с авторите на Сиела се удължава!

Изображение

Във връзка с големия интерес към Курса по творческо писане на Сиела имаме удоволствието да ви съобщим, че записването за участие ще продължи до края на месец октомври!
Повече информация можете да намерите на официалната страница на курса в Facebook.

Ако ви е любопитно как е минало откриването на курса, вижте този материал, дело на колегите от „Аз чета„:

Над 70 участници ще се включат в първия голям Курс по творческо писане с авторите на издателство “Сиела”. В сряда вечер курсистите се събраха заедно за пръв път, за да се запознаят със своите лектори. Калин Терзийски, Емил Андреев, Радослав Парушев и Ваня Щерева отправиха първи приветствия към бъдещите писатели, а само Иво Сиромахов не успя да се присъедини за първата сесия на курса.

“От години инвестираме в българската литература – издаваме много български автори – утвърдени и млади. През това време сме правили всевъзможни опити да създадем и школа, но сега за пръв път от идеята на Калин Терзийски и Иво Сиромахов решихме да направим нещо по-академично, приличащо на дълъг курс на обучение”, каза Константин Йорданов, директор Книгоиздаване в “Сиела”, който откри курса. Той благодари на лекторите, които, по думите му, са избрали не само да пишат за себе си, но и да предадат опита си.

Участниците в курса ще бъдат разделени в 5 групи, които ще работят с петимата лектори. Те ще бъдат разпределени на случаен принцип – чрез жребий, след края на общите лекции на всеки от тях, на които ще присъстват всички курсисти.

“Дали ще ви научим на нещо? По-скоро няма, вие сами ще си откраднете занаята. Затова ви пожелавам да бъдете умни и ловки крадци на занаята на писането”, каза на шега Калин Терзийски. Според него лекторите в курса по творческо писане имат голямо предимство, защото “голям писател се става тогава, когато си бил учител на такива, които ще станат големи писатели”.

След приключването на обучението ще бъде направено класиране на курсистите през техните индивидуални задачи в хода на самия курс. Най-добрите текстове ще бъдат публикувани в сборник, който ще бъде издаден от “Сиела”, обеща шефът на издателството Константин Йорданов.

По-късно Емил Андреев го допълни, че все пак писането не е състезание, а удоволствие, и пишещият човек трябва да има усещане за лекота. Авторът на “Стъклената река” обърна внимание, че писането като процес е имитация – “всеки се учи от някого, но е важно да си страшно любопитен и наблюдателен”. Според него тръгването от обикновения текст към изящното слово трябва да се случи през четенето.

Друг от лекторите на курса – Радослав Парушев, се “оплака”, че вече не може да чете като читател, а само като писател, като понякога това води до “чудесната скорост от 2-3 страници на ден”. Той обясни на курсистите, че ще води срещите си не с постулати за писането, а чрез обсъждания на текстове – и техни, и негови. “Ако можех да се видя с някой от любимите си автори, от които съм се учил, щях да го затрупам с мои текстове и да ги анализираме заедно. Това бих направил с Достоевски, Борхес или Маркес – любимите ми учители – да обсъждаме текстовете си един с друг”, каза Чарли, както е познат Парушев сред феновете си.

Ваня Щерева пък се определи като “по-добър редактор, отколкото писател” и обеща на курсистите да им е най-полезна именно с това. “Вълнува ме добре разказаната история”, подсказа тя на бъдещите участници в нейната работна група.

Курсът по творческо писане с авторите на Сиела ще продължи със срещи с отделните лектори през следващите 5 седмици, след което участниците ще бъдат разделени за практическа работа по групи. Обучението ще приключи в края на януари, когато курсистите ще получат и финалните си оценки и сертификати за участие в курса.

Откъс от „Ако животът ти поднесе лимон, попитай за сол и текила“

Изображение

Моята рецепта срещу махмурлук:

За нищо не съжалявай!

Скъпи мои!

Сложете ръка на сърцето и си признайте: чудите се защо ли пък точно тая телевизионна мацка Соня Краус е решила да ви поднесе книга за успеха, щастието и радостта от живота, нали? И, честно казано, ако някой ми беше предсказал това преди пет години, щях да му (й) покажа среден пръст.

Идеята за книгата, която държите в ръцете си, се прокрадна към мен някак си в гръб – и работата стана много лична. Тук въпросът е за насъщното, за самия живот – ни повече, ни по-малко! Но… стоп! Преди да ви го обясня по-точно, моля, последвайте ме на една среща, която се случи преди време. Имах уговорка за интервю с репортерка на голямо немско илюстровано списание. По онова време бях в напреднала бременност. Сиреч, по хормонални причини бях леко разконцентрирана (жените, които са били бременни, знаят за какво говоря). Затова вече не мога да кажа със стопроцентова сигурност дали всичко се случи точно така, както съм го запомнила – но така се е запечатало в паметта ми. Моля да ме извините за евентуалните неточности. Значи, случи се горе-долу следното:

Секс със торта „Захер“ плюс Джони или:

Та какво казахте току-що?

Уф! През последния половин час бях отговорила почти на три милиона въпроса по темата „бебе“. В хода на това мъчение концентрацията ми бе силно намаляла. Изведнъж всичко живо бе започнало да се интересува за такива ярки аспекти от моето житие-битие като „Момче или момиче?“, „Кърмене – да или не?“, „Кариера и семейство“ или „Каква мода за бременни предпочитате?“ Къде се дянаха инак така обичаните въпроси за планирани или вече осъществени козметични операции, за ботокс, за дръзките парцалки, с които водех моето шоу „Ток-ток-ток“, дали цветът на косата ми е естествен и, да не забравяме – за сексуалния ми живот? Още не бях родила, а вече ме възприемаха като майка на нацията.

Все едно! И без това от близо двайсет минути умувах върху далеч по-важни неща. Като например: къде се намира най-близкият кенеф и къде бих могла час по-скоро да получа парче торта „Захер“ и хапки с маринована херинга.

Най-после репортерката се приведе съзаклятнически към мен, въоръжена със своята МР-3 записвачка, и рече:

– Госпожо Краус, един последен въпрос, задавам го в края на всичките си интервюта. Та значи, бих желала да знам…

Вътрешно си отдъхнах. Слава богу! Един въпрос – все ще се справя някак си. Точно в този момент изпитах щастие, защото открих спасението си в дъното на заведението: табелката WC, и за секунда се разсеях.

– … не му остава много да живее…?

От уплаха насмалко не се задавих с моя безкофеинов билков чай:

– Как? Кое? На кого не му остава много да живее? Да не би да знаете нещо, което аз не знам?

Репортерката се вторачи демонстративно в корема ми, който се издуваше под туниката като прекомерно напомпана гимнастическа топка. Една топка, която безмилостно и настоятелно притискаше пикочния ми мехур, пълен до пръсване с билков чай. Журналистката се усмихна благо, сякаш бях пациентка, избягала от лудницата.

– Не, не, не се тревожете. Имах предвид само хипотетично. Въпросът беше: Ако знаехте, че ви остават само няколко дни живот, има ли нещо, което бихте искали да направите и което още не сте направили? Околосветско пътешествие с мъжа до себе си например? Или бихте желали да заснемете още един филм?

Алилуя! Въпрос без думата „бебе“! Значи можело! Но преди да отговоря, най-сетне келнерът, който през последния половин час блестеше с отсъствието си, благоволи да мине покрай нашата маса.

– Желаете ли още нещо?

– Имате ли торта „Захер“?

Той сви рамене.

– Не, съжалявам, но мога да ви предложа нискокалорична торта с къпини и прясно сирене, торта от ананас и извара с оптимизиран състав на мазнини, леки пастички на базата на кисело мляко с маракуя или безглутенова южнотиролска торта от елда.

– Не, благодаря!

Ега ти скапаното заведение! Ако в едно кафене не са в състояние да ти сервират прилична торта „Захер“, какво да очакваме? Мъже без тестостерон? Телевизори без екран? Светът е осъден на гибел! Позамислих се дали да питам за херингата, но някак си ми се видя предварително обречено на провал. Освен това се сетих, че в хладилника у дома си имам цял буркан солена херинга.

– Госпожо Краус, не искам да ви притеснявам, но имам и друга среща, само този последен въпрос, моля… – наруши мислите ми репортерката. А, да, имах още работа за вършене! Само дето забравих какъв точно беше въпросът – ей, хора, ами че това било по-лошо и от Алцхаймер! Пак да попитам? Неудобно! Какво впечатление ще направя, нали уж минавам за много стегната и концентрирана. Насилих се да помисля. Никакъв бебешки въпрос, това поне беше сигурно, иначе щях да забележа! В мозъчните ми извивки още отекваха ясно думите „снимам филм“, „мъж“ и „хипотетично“. Ами да, трябва да е това: Попита ме с коя холивудска звезда бих искала да снимам любовна сцена!

– Значи, хммм, не бих имала нищо против да се изтягам на някой карибски плаж в ролята на „момиче на Бонд“, а до мен Джъд Лоу… – и с намигване добавих: – Обаче само след като ми е поднесъл солидно парче торта „Захер“!

Ох, леле, представата наистина не беше лоша. Ето още един страничен аспект на бременността, който не бях очаквала: тези внезапни хормонални приливи, които ей така, без никакъв повод, ме караха да мисля не само за интересни комбинации от храни, но най-вече за „оная работа“. Какво ли е имала предвид еволюцията, когато ни е направила такива? Дали бременните жени от бронзовата епоха вече са търсели ерзац-татковци в случай, че оригиналът бъде премазан от някой мамут?

Позамислих се малко и додадох:

– Не, може би все пак по-добре с Киану Рийвс!

След което изведнъж ми просветна:

– Джони Деп! Пишете Джони Деп! Забравете Джъд Лоу и другия, как му беше…

Журналистката вдигна едната си вежда и ме изгледа замислено.

– Наистина? Това ли е? – попита тя и застърга с лъжичка млечната пяна от чашата с капучино. Това ме нервира. Ама че работа: първо ме пита, после пък не е доволна от отговора. И изобщо, що за въпрос към една жена в напреднала бременност? Любовни сцени на плажа! Да не би да иска да вбие клин между мен и приятеля ми, та скоро да ме интервюира на тема „Животът на една самотна майка“? Или да ми припише, че съм готова да се хвърля на врата на всеки мъж само защото е холивудска звезда? И това в моето състояние! После, предполагам, ще извърти думите ми и утре сигурно ще прочета във вестника:

Соня Краус – сексманиачка! Дори в деветия месец продължава да вършее из Карибите.

Затова допълних:

– Ама това беше съвсем теоретично! Не че наистина ми се иска от… как беше… нали?

На кого се бях спряла току-що? Все едно! Посочих многозначително към корема си. После получих спонтанно просветление. А то ме посъветва да се подсигуря. Затова леко гузно се осведомих:

– Но може да не съм разбрала нещо. Какъв беше въпросът по-точно, моля?

Журналистката въздъхна и отвърна с тон, какъвто демонстрира водещият Гюнтер Яух в предаването „Стани милионер“, когато кандидатът иска жокер за въпроса: Кое не е плод: а) банан; б) броколи; в) ябълка или г) киви. Та тя изрече:

– Въпросът беше: Ако днес е последният ден от живота ви, ще съжалявате ли, задето не сте реализирали някоя своя мечта?

Това, разбира се, беше съвсем друго нещо! Защо не го каза веднага? Изобщо не ми се наложи да мисля дълго.

– Тц, няма нищо такова.

– Хич нищо? Нищичко, което непременно искате да направите?

На което отвърнах:

– Не, съжалявам! Всичко, което наистина искам да направя, аз го правя. А голямата мечта, която тутакси трябва да реализирам, се върти около най-близката дамска тоалетна. Пардон, ама… – и вече летях по посока на заветното WC. Когато се върнах на нашата маса, репортерката си беше отишла. Под солницата имаше бележка: „Много благодаря! Значи ще пиша Джони!“

Защо ви разказвам тази адски щекотлива история? Ами вижте, в момента, в който давах горното интервю, вече бях решила да напиша настоящата книга. Нещо повече: голяма част от нея дори беше написана. Въпреки това продължавах да се колебая и да се боря със себе си. Наистина ли светът искаше да чуе точно от мен как успявам да намеря нещичко позитивно в почти всяка ситуация? Че има множество причини да се смеем, да се усмихваме и да смятаме живота за прекрасен – и най-вече за нищо да не съжаляваме? Причината за съмненията ми имаше нещо общо и с факта, че аз не съм нито лекар, нито психолог, нито някакъв друг експерт, а онова дрънкало, блондинката от телевизията, дето мозъкът й според мнозина зрители е полиран. Или изобщо няма и капчица мозък. Но не беше само това. Просто смятах моята жизнерадостна позиция за нещо напълно нормално и естествено. Какво сега, щях да уча кучетата как да лаят ли?

Но след като облекчих клетия си пикочен мехур, а малко по-късно задоволих и щенията си (само за сладко и солено, де!), тиквата ми започна отново да функционира и внезапно ми просветна. Самият въпрос: „Ако днес е последният ден от живота ви, ще съжалявате ли, задето не сте реализирали някоя своя мечта?“ и фактът, че явно имаше маса хора, които знаят как да му отговорят, ми вдъхна кураж: Аха! Ами да, книгата ми има право на съществуване! Защото, да направиш най-доброто от своя живот, не е непременно нормално и естествено, нито се разбира от само себе си. Това беше моят голям шанс. Добре че послушах приятелите си, издателството и всички останали, които непрекъснато настояваха да изложа върху хартията „тайните“ на моя „слънчев характер“ (както се превъзнасяше бившият ми шеф) и на доброто ми настроение.

Внезапно се сетих за още нещо. А именно – за една, с извинение, дрислива езотерична мъдрост, надраскана навремето с флумастер върху стената на нашия училищен кенеф:

Не пропилявай в празни мечти живота си – изживей мечтите си!

Това високопоетично излияние, което по всяка вероятност беше излязло изпод перото на моята побъркана на тема екология съученичка Еда-Свантйе, адски ме нервираше по онова време. Във всеки случай, докато през междучасието бърниках в казанчето на тоалетната, за да намеря скритите там формули за контролното по математика и да се предпазя от сигурна гибел под знака на Питагор. В такива мигове страшно ми се искаше да драсна точно до тази мъдрост няколко тлъсти удивителни и да добавя: Животът не е концерт по желание! Но все не ми оставаше време за това. Прас – тряскам вратата на тоалетната и се връщам обратно към безмилостната битка с числата. Да изживея мечтите си ли? Какви мечти, бе, математиката си беше чист кошмар.

Но и най-скапаното школско време в един момент свършва и тогава, ако не и по-рано, човек има възможност да провери истинността на клозетната поезия в реалния живот. Днес, почти двайсет години по-късно, аз съм „помъдряла от възрастта“ и научих: Животът наистина не е концерт по желание! Нито пък двор, пълен с понита, нито сладникав кич-роман. Обикновено иззад ъгъла твърде рядко се появява британски благородник с външността на Джъд Лоу, който се влюбва до полуда в нас и ни отвежда в своето имение, живописно разположено върху скалите на Уелс; от този миг насетне ни се позволява единствено да аранжираме цветята, стига да не сме на езда или на голф.

Не, повечето от нас, включително аз, сами си плащаме сметките и се справяме с превратностите на живота – кой по-добре, кой по-зле. Не можеш вечно да отмаряш в Барбадос, да се пържиш на слънцето като в рекламата на „Бакарди“ и да смяташ всеки мачо за дядо Господ (добре де, тук изключвам учителите по сърф и собствениците на школи по гмуркане). И не само това! Постоянно се случват неща, които не са в нашата власт. Така например съвсем не по свое желание ние стоим в задръстването на аутобана, ежегодно се нервираме заради омразната данъчна декларация, сдобиваме се с нежелани пъпки, цицини, зъбобол или грип. Когато нещата съвсем отидат на зле (бъдете силни, рано или късно това се случва), умират хора, които значат много за нас. Нещо, което със сигурност не сме желали.

Има и по-лошо: По някое време удря и нашият последен час. Всичко свършва, финито, край.

По принцип не го намирам за лошо. Когато сме мъртви, вече нищо не усещаме. Но в минутата преди това човек не би трябвало да съжалява за нищо, по дяволите. Например, че не се е радвал на живота, когато все още е имал тази възможност. Защото сме позволявали на нежелани събития, „делови съображения“ и на скъпите ни ближни, хранещи големи очаквания, да се сдобият с толкова власт над нас, че да ни скапят настроението.

На стената на училищния кенеф имаше и други флумастерови мъдрости. Една от тях беше лично моя:

Ако животът ти поднесе лимон, попитай за сол и текила.

Именно защото животът още от крехка възраст ме бе удостоил с цяло лимоново дръвче (но за това ще прочетете по-късно), аз не желаех да живея вечно с нагарчащо-кисел вкус в устата. Кой знае къде бях чула този лаф – по онова време всъщност само правех напук на всички и се опитвах да си вдъхна кураж. След като полека-лека установих, че е нещо повече от тийнейджърска мъдрост, той стана мое житейско мото, а сега дори заслужи да се превърне в заглавие на тази книга.

Не пропагандирам в никакъв случай употребата на алкохол – нямам такова намерение, дори ще ви издам една тайна: всъщност аз изобщо не пия текила. Но лафът е страхотна метафора, а аз, бидейки привърженичка на кредото „Животът е коктейл-бар“, съм убедена: Все едно какви съставки се намират в хладилника и на рафта, от тях винаги може да се забърка нещо вкусно. Ама непременно да има и кисела жилка.

Ясно е, че аз не съм непроизносимият Михай Чиксентмихай, изследвал под лупа върховите моменти на житейския поток, нито консултантката по въпросите на кариерата Барбара Шер, която съветва как да открием своята професия-мечта, или някой от върволицата експерти, чиито книги изчетох за този опус – направих го заради вас! Докато ги изучавах, на няколко пъти главата ми се замая като от тежък махмурлук. Обаче се борих, търсих есенцията, както свинята търси трюфели, научих много, и ето че в някакъв момент ръкописът се озова пред мене. Така да се каже – изстисканата, разбираемата, поносимата, лесно смилаемата есенция от тези книги, гарнирана с това, което ми е сервирал досега животът и как съм извлякла най-доброто от него. Моята лична сбирка от рецепти за повече щастие, успех и удоволствие от живота.

Можете да четете тази книга отпред назад – така ще видите, че тя е построена и свързана логически. Но става и иначе – да си пощипвате отделни части оттук-оттам. Или най-напред да прочетете последната глава. Или петата. Може би от време на време ще ви се приисква да си почерпите душицата с някоя от вкусните коктейлни черешки, които съм разпръснала навсякъде. Едно-единствено нещо е важно в цялата тая работа: да се забавлявате!

Ваша Соня Краус

Пурпурната мантия

Изображение

Да се пренесеш в миналото, векове назад и да почувстваш, че живееш в свят, различен от нашия! Да се докоснеш до хората и събитията, променили живота на поколения – ето това е магията на разказа!

В първата книга “ Теодора – актриса, императрица, куртизанка” се проследява пътя, по който една жена достига до престола, омъжвайки се по любов в свят на политически бракове. Във втората книга “Пурпурната мантия” Юстиниан и Теодора вече са император и императрица. Но да получиш властта е също толкова трудно, колкото и да я задържиш.

“Пурпурната мантия” е разказ за Теодора, жената станала съпруга на един от най-великите императори на византийската империя и успяла да наложи волята си в управлението на държавата.

VI в. сл. Хр. Империя, която вече не съществува на картата на света, но живее по страниците на историята. Границите на Византия са несигурни, което поддържа страха от война с неприятелите. Двете течения на християнството са в конфликт. В Константинопол избухва бунтът “Ника”, породен от недоволството от растящите данъци. Хиляди са убити, а градът е почти разрушен. Вътре в двореца се ширят интриги и заговори, раждат се деца, претенденти за престола. Деца, които Теодора покровителства. В тази нажежена обстановка императрицата чувства влечение към млад архитект, който става неен любовник. Разкъсана между страстта и желанието да остане предана и честна към своя съпруг, Теодора се опитва да запази тайната си, но в двореца, където и стените са “прозрачни” това е невъзможно. Появява се и коварна болест, която погубва още хиляди и дори императорът се разболява. Успяват ли Юстиниан и Теодора да се справят с предизвикателствата и да въведат своите реформи? Успява ли Теодора да помогне на Юстиниан да осъществи мечтата си? Пурпурът – привилегия, проклятие или призвание е? Една роля, която Теодора трябва да изиграе внимателно за да спечели отново любовта и доверието на хората.

Направи ми впечатление, че авторката е много повече писател, отколкото историк. На моменти ми се загуби нишката на външната политика както и някои по-значими вътрешни реформи. Стела Дъфи изцяло се е насочила към Теодора и нейните приближени, каквато всъщност е и целта на книгата – да представи достоверна картина на живота на византийската императрица, канонизирана за светица.

Препоръчвам!

Петя Райчева – Книжарница Кафе-клуб Сиела