Откъс от „Караниците около четенето“ на Александър Кьосев

Глава втора

ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ И ФИЛОСОФИЯ: ОТ НЕДОВЕРИЕТО КЪМ ЧЕТЕНЕТО ДО НЕДОВЕРИЕТО КЪМ ТЕКСТА

Различните видове рефлексия върху литературата (първоначално в поетики и реторики, по-късно в литературни истории, философски естетики и теории) от векове засягат въпроса за четенето и читателя. Тук ще се спрем на периода от началото на 70-те години на XX век до днес и само в отделни случаи ще си позволим ретроспекции. Ще ни интересуват идеите за четенето и специфичните изследователски посоки, развивани от науката за литературата и философската херменевтика през тези почти 40 години – при това не в подробности, а само в главни епизоди, парадигмални обрати и ключови фигури. Ще се опитаме да контекстуализираме идеите и теориите, макар предварително да сме наясно, че последното няма да е лесно: уводът на тази книга намекна колко са несравними обстоятелствата, в които те се развиват (национални, езикови, институционални), колко различни са залозите (морални, политически и идеологически), които стоят зад тях.

*

*    *

В началото ще подчертая, че доколкото се занимава с четенето, литературознанието по презумпция го разглежда като „четене на литературно произведение“, с което свива обема на понятието, оставяйки без внимание други видове четене – както и възможната връзка на литературното четене с тях1. От тази професионална предпоставка обикновено следва втора: четенето лесно бива подвеждано под по-общата категория на художественото възприятие, а читателят се тълкува като вид „реципиент“. Объркването между четене и възприятие ще породи много беди, а литературоведският подход ще бъде обвиняван не без основания в „литературоцентризъм“.

Кратка история на литературоведското

недоверие към четенето

От началото на XX век ще отбележим само един момент: още при руския формализъм се формира недоверие към външните, психологически или социологически фактори около литературната творба. Четенето традиционно бива причислявано към тази външна, несъщностна сфера на литературата и е разглеждано като индивидуална (т.е. психологическа) или надиндивидуална (групова, социологическа) реакция към произведенията. Новият императив на литературознанието на XX век да се изучава не външното, а „самата“ литература е част от модерния тогава стремеж към собствена специфика и метод, легитимиращ съществуването на всяка автономна наука: затова и за литературознанието е така важно да формулира собствен предмет и начин на изследване, различен не само от романтическия историзъм на наследените национални филологии или от субективната импресионистична критика, но и от немската и руската психологическа и експериментална естетика от края на XIX век: това би гарантирало мястото му в семейството на сериозните науки.

Още при формалистите обаче това принципно пренебрегване на четенето е белязано от парадокс. Както е известно, централната идея на формализма е да се гледа на литературността като на „сбор от похвати“ или като на „конструктивен принцип“, обработващ „материала“ – а резултатът трябва да бъде „остранностяването“ (рус. „остранение“), деавтоматизиран начин на виждане на познатото. Но за остранението, за автоматизацията и деавтоматизацията не може да се говори смислено и дисциплинирано без налична теория на художественото възприятие. Така се появява заплахата от логически кръг: теорията на самостойното произведение не е възможна без онова, от което мечтае да се обособи – възприятието; литературната творба не може да не имплицира четене – област, която дълго време се смята за субективна, емпирична и неподлежаща на теоретизиране.

*

*    *

В периода между 30-те и 70-те години на XX век тази специфичната перспектива на модерното литературознание към четенето се избистря окончателно. Тя може да се определи като принципно подценяваща проблематиката около четенето. Следствие е на постулат, родствен и частично произтичащ от възгледите на формалистите, поддържан от всички влиятелни литературоведски парадигми от средата на века: феноменологията, новата критика и структурализма. Накратко, той се изразява в непоклатимото убеждение, че обективната литературна наука има свой „обект“, който е източник и съсредоточие на смисъла: това е литературната творба и шансът на литературознанието да стане обективна наука се състои в реконструирането на спецификата именно на този идеален обект (автономната му структура). Той трябва да бъде реконструиран сам по себе си, в своята „литературност“, а не през различни външни и произволни „фактори“, „обусловители“, „обстоятелства“ – т.е. в собствената си самостойност, а не през причини, контексти, последствия или реакции към него.

Оправдано е по отношение произхода на тази презумпция да се търси не само формалистка, но и феноменологична следа. Още през 1931 г. ученикът на Хусерл, полският философ Роман Ингарден, изразява подобна идея в известното си произведение „Литературната творба“ (Ingarden 1931), обявявайки последната за самостоен „интенционален предмет“ – многослойна структура, чието цялостно значение се формира чрез игри на връзки между равнищата є. Според Ингарден многопластовата литературна творба трябва принципно да бъде разграничена както от материалните обекти, така и от случайните психически реакции, които предизвиква: тя е идеална схема за бъдещи попълващи (актуализиращи) реакции, които в своята феноменална структура са определени от творбата, а в съдържанието си могат да бъдат най-различни и случайни.

По същото време Ян Мукаржовски, повлиян едновременно от формализма и от феноменологията, формулира сходни идеи на друг, семиологичен научен език: „Художественото произведение не бива да бъде отъждествявано с душевното състояние на своя създател, нито пък с някое от душевните състояния, които то предизвиква у възприемащите го субекти – както се опита да подходи психологическата естетика; ясно е, че всяко субективно състояние на съзнанието притежава нещо индивидуално и мимолетно, което го прави неуловимо и некомуникативно като цялост, докато предназначението на художественото произведение е да бъде посредник между неговия автор и колектива“ (Мукаржовски 1936, 1993: 143)2.

Следвайки Ингарден и Мукаржовски (но обогатявайки ги с късни формалистки и лингво-поетически новости), в известната си „Теория на литературата“ Уелек и Уорън заявяват категорично, че литературното произведение не е равно на безчисления набор от всички възможни преживявания на възприемащите. То има съвсем друг битиен модус – съществува като норма, необходима структура, която може да се извлече имплицитно от самия реален литературен обект – текста, и която се отнася санкциониращо към отделните прочити: „По този начин поезията трябва да се разгледа като съвкупност от определени норми, свързани със структурни отношения, които само частично се разкриват в непосредствения опит на многочислените читатели“ (Уэллек, Уоррен 1949, 1978: 164).

От подобна перспектива образът на четенето няма как да бъде научно привлекателен и едва ли има по-добър пример за литературоведското недоверие към него от речника, с който го описват Уелек и Уорън, виждайки в него единствено „безчислени“ неверни индивидуални възприятия, „недостатъчни или лъжливи прочити, деформирани разбирания“ – случаен емпиричен хаос, който не само е неизмеримо по-беден от идеалния потенциал на творбата, но и не може да бъде изучаван научно. Следват принципни препоръки: „психологията на читателя, колкото и да е интересна сама по себе си, колкото и да е интересно да се занимаваме с нея с педагогически цели, все пак трябва да остане извън пределите на литературознанието – чиято цел е да изучава конкретни художествени произведения – тя е неспособна да реши проблема за структурата и ценността на тези произведения“ (Уэллек, Уоррен 1949, 1978: 160).

Две десетилетия след Ингарден, eдновременно с Уелек и Уорън, но от друга перспектива, Уимзът и Биърдсли повтарят идеята за примата на литературния обект. Още на първата страница в основополагащата си статия за „грешката на реакцията“ те пишат: „Грешката на намерението е объркването на стихотворението3 с неговия произход… Тя започва с това, че се опитва да изведе стандарти за литературната критика от психологическите причини на творбата и завършва в биографизъм и релативизъм. Грешката на реакцията пък е объркване на творбата с нейните резултати (т.е. объркване на онова, което тя е, с онова, което тя прави), специален случай на епистемологически скептицизъм… Тя започва с опит да извлече стандарти за критиката от психологическите ефекти на творбата и завършва с импресионизъм и релативизъм. Резултатът и на двете грешки, на намерението и на реакцията, се състои в това, че самата творба, като обект на специфичния интерес на критиката, е на път да изчезне“ (Wimsatt, Beardsley 1949: 31). За подобно мислене няма съмнение, че тъкмо творбата е същественият източник на стандарти за критиката, на нея трябва да се отдаде принципното научно внимание.

Така още през 40-те години на ХХ век литературоведите са изградили около четенето система от методологически плашила: мимолетност, непознаваемост, хаос, съвкупност от индивидуални грешки и идиосинкразии, импресионизъм, субективизъм, скептицизъм, релативизъм.

*

*    *

С това, че същественият предмет на литературната наука е „литературният обект“, а не читателският субект и неговите действия, е съгласен петнадесетина години по-късно, по време на зрелия си структуралистки период, и Ролан Барт: „Целта на всяка структуралистична дейност, независимо от това дали е разсъдъчна или поетична, е да възстанови един „обект“, така че да покаже ясно при възстановяването му правилата, по които той функционира (функциите му)“ (Барт, 1991: 343).

*

*    *

Разбира се, всички, които се занимават професионално с литература, са принудени да признаят, че за съществуването на литературата читателят има своя принос – но правят това с различни подценяващи уговорки. Видяхме какво е ядрото им по-горе: читателят наистина „осъществява“ литературния смисъл, актуализира го: но в неговата реакция има нещо „психологическо“, за литературоведите това означава нещо несъщностно, субективно и случайно, почти идиосинкразно – което не е необходимо на самостойната, покояща се в себе си, автономна структура на литературна творба. Последната фокусира съществения интерес на литературоведите тъкмо защото е обективно условие (норма, идеална семиологична или феноменална рамка) за безбройните и случайни конкретни реализации на смисъла. Отново и отново читателските актове биват представяни като намиращи се на страната на неконтролираното и необективното, те са само серии от непознаваеми единичности, неподлежаща на систематично теоретично изследване хаотична емпирия без структура.

Поради тези методологически причини литературоведите за дълъг период ще формират почти непоклатим предразсъдък срещу внимателното изучаване на четенето: това е dead end, ненаучно губене на време, литературознание в погрешна посока. Вниманието към читателя и публиките, към начините на възприятие и към литературния вкус (разпространени към края на XIX и началото на XX век) в средата на XX век почти единогласно е признато за смъртен грях: всеки подобен интерес бива заклеймен с убийствените за литератора етикети „психологизъм“ или „социологизъм“; повтаря се в заклеймяващ стил, че в науката той отваря вратите на релативизма и скептицизма, а в литературната критика – на произволния субективен импресионизъм. Почти никой по това време не се съмнява, че изследването на „случайностите“ на четенето би деспецифизирало същностните задачи на литературната наука и би я насочило към хаотични терени на неподлежащата на изследване емпирия.

Можете да закупите с 20% отстъпка книгата „Караниците около четенето“ от тук.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s