Откъс от книгата „Дон Жуан“ на издателство Сиела.

Изображение

Откъде идва тази история

Историята за Дон Жуан идва от едно далечно и смътно време, когато хората си разказвали такива случки устно и смъртта била по-близка, едва на косъм от живота.

Може би Дон Жуан е бил човек от плът и кръв, някой си Луис, севилски свещеник, който притежавал книга за призоваване на дявола. След това историята тръгнала от уста на уста и се е превърнала в развален телефон. До-

като през XVII век монахът Тирсо дe Молина не решил да я запише, превръщайки я и в нравоучителна. Нарича я „Бурладор де Севилия“ („Севилският измамник“) и в нея се разказва за човек, който убива друг човек и отива в ада.

От този момент нататък историята придобива голям успех и „модата“ на Дон Жуан продължава повече от век и половина. Но, откъсвайки се от неясния си произход, се превръща в блестяща и на моменти дори комична история. Разказ за един симпатичен, невероятно безсрамен съблазнител на жени. Историята на Дон Жуан е разказана в поезията и в музиката, на всякакви езици и диалекти.

В италианските театри привличал толкова много публика, че дори Голдони* го поставил на сцена, без обаче да включва ходещи статуи и разцепване на земята, тъй като имал усещане за реалистичност. В останалите комични постановки на комедия дел арте списъкът на Дон Жуан представлявал пергамент, който при разгъване бил толкова

дълъг, че обгръщал публиката, а слугата на Дона често пъти бил цирков шут, който носел също и имената Фръцльо, Лепка и Празна кратуна. Във Франция Молиер научил за него и през 1665 година написал своята версия на комедията. Посредством необузданите привички на Дон Жуан Молиер осмивал благородниците от епохата.

Историята на Дон Жуан имала огромна популярност и в операта. Първата музикална драма безспорно е италианска, нарича се „Наказаният безбожник“.

Принцесата на Швеция присъствала на представлението в Рим и останала разочарована – очевидно не обичала оперите, изпълнени със смърт и кръв.

Откриваме отново Дон Жуан малко по-късно, през XVIII век, в нощта, в която Моцарт преди да замине за Париж получава като подарък от баща си текста на Молиер. Времето минава и Моцарт среща Лоренцо да Понте. По някакъв начин магията се е случила.

Лоренцо да Понте ще напише за приятеля си Волфганг либретото на операта „Дон Жуан“ – един безусловен шедьовър. През 1787 година, заедно с Моцартовия, излизат други три. Но нито един, както този на Моцарт, не успява да открие съвършената линия между комичното и мрачното, между Лоренцо и Волфганг.

Както и защото е епоха на развратници, а Моцарт прави от Дон Жуан не мъж, който да бъде наказан, а една обаятелна фигура, готова да отправи предизвикателство към морала в името на свободата. През последните два века на Дон Жуан са посветени есе от философа Киркегор, книга от Жозе Сарамаго и много филми. В един от тях Дон Жуан е жена, чиято роля се изпълнява от Бриджит Бардо.

„Дон Жуан“, който държите в ръцете си, се надява да не бъде последният.

 

1.

Всичко се случва преди много години в един красив и слънчев град в южна Испания. Били времена, в които мъжете ходят с шпаги, хората се придвижват на кон, а къщите се осветяват със свещи. Никакви самолети, никакви компютри, да сме наясно. Дните минават бързо, бедните работят упорито, богатите гледат да се забавляват. Всички имат желание за живот и градът, който е прекрасен, допринася за щастието им –отдалеч долита мирисът на морето, а улиците са изпъстрени с отрупани с портокали дървета.

 

И така, трябва да знаете, че във въпросния град израсла красива и богата девойка, която се казва Дона Анна. Живее с баща си – влиятелен и много строг мъж – дон Гонсало де Улоа – Командор на Калатрава. Името му е толкова дълго, затова за по-кратко всички го наричат Командора. В онези времена бащите са тези, които определят съпруга на дъщерите си. И Командора избира за дъщеря си един добър и благосърдечен човек, който Дона Анна накрая започва да обича – казва се Дон Отавио.

Несъмнено щели да се оженят и навярно да бъдат щастливи, но една нощ става нещо, което променя живота им завинаги. За да бъдем точни, това се случва през една лятна нощ, през една гореща и приказна нощ. Дона Анна е в стаята си и се приготвя за сън. Прозорците са отворени и лек ветрец полюшва листата на дърветата в градината. „Всичко е безупречно“, мисли си Дона Анна. Изгася свещите и ляга в леглото. Но ненадейно чува шум, идващ отвън, и когато се обръща, вижда на лунната светлина някакъв мъж, скрит в широко наметало, да влиза през прозореца с финес, който тя веднага разпознава. „Дон Отавио – мисли си – идва да ме види и скришом да ми даде целувка за лека нощ. Явно не е толкова скучен, колкото твърдят.“ И много доволна, става, отива към него и се прегръщат. Мъжът я целува страстно и любопитното е, че в прегръдките му Дона Анна почувствала трепет, какъвто никога не била изпитвала преди. Не е ясно защо, но тези целувки са толкова различни, толкова нови, толкова хубави, че Дона Анна се изплашила, отваря очи и търси погледа на Дон Отавио и неговата нежност. Но не го открива. Мъжът носи тъмна маска на лицето си. А на главата си качулка, която го скрива.

– Дон Отавио! – казва Дона Анна.

Но мъжът не отвръща нищо, опитва се единствено да я притисне отново до себе си и да я целуне. Тогава Дона Анна се вцепенява и повторя с по-висок глас:

– Дон Отавио!

Но мъжът отново не отговаря. Изплашена, Дона Анна се отскубва от обятията му и се развиква:

– Кой сте вие? Аз не ви познавам. Кой сте?

Мъжът се оглежда наоколо, смотолевя нещо тихо и се опитва да избяга. Тогава Дона Анна се нахвърля разгневена върху него и с едната си ръка посяга да свали маската му.

– Кой сте вие? – продължава да крещи.

– Кой съм аз, няма никога да научите – отвръща ѝ мъжът с глас, който тя не познава.

Дона Анна застива изумена. Помисля за онези целувки, за онези силни ръце и за устните на онзи мъж, които толкова ѝ били харесали, и почувствала, че умира от срам и от гняв.

– Защо го направихте? – пита го тя.

– Защото сте тъй красива, моя Дона Анна – отговаря мъжът.

Изрича го с такава усмивка, с такава арогантност, че Дона Анна в този момент побеснява от гняв.

– Негодник! – започва да крещи, сграбчвайки мъжа като обезумяла, в опит да изтръгне наметалото му и да свали проклетата му маска.

Мъжът се старае да я отблъсне, но тя се съпротивлява, остава вкопчена в него дори когато той излиза от стаята, като реди ругатни, и хуква надолу по стълбището в търсене на изход, през който да избяга.

– Вие сте обезумяла – казва ѝ с тих глас, – млъкнете или ще разбудите цялата къща.

Но тя не престава да вика през сълзи, да се вкопчва в него и да се опитва да го спре.

– Няма да избягате така, не може да се измъкнете така! – нарежда тя и никак не се притеснява за скандала и за прислугата, която щяла да излезе от стаите си, и за хората, които ще я заварят така, разплакана и вкопчена в някакъв мъж, когото дори не познава. Не я вълнува нищо, интересува я единствено да научи кой е този мъж. Затова, с последни усилия и с последен вик, се хвърля с ръце към лицето му, успява да докосне маската и почти да я изтръгне, когато от пустото и тъмно стълбище чува ясен, дълбок и решителен глас да казва:

– Оставете незабавно дъщеря ми!

Баща ѝ. Командорът.

Стои изправен в долния край на стълбището и стиска шпага в ръка.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s