Откъс от книгата „Мъдро родителство за умни деца“

Изображение

ВЪВЕДЕНИЕ

Премислете за потенциала

Потенциал е опасна дума.

Когато някой ви каже, че вашето дете има „истински потенциал“, навярно ви става приятно. Може би си представяте как то се издига в живота, надминава всичко, което вие самите сте постигнали, не преживява нито един от неуспехите, които сте имали, а вие стоите и наблюдавате отстрани с любящо възхищение.

Но после започват тревогите, защото потенциалът в крайна сметка е само възможност, но не и гаранция. Ами ако вашето дете не успее да реализира потенциала си?

 

НАТИСКЪТ ВЪРХУ НАС ДА ПОМАГАМЕ НА ДЕЦАТА СИ ДА СЕ РЕАЛИЗИРАТ

Приятели, съседи и цялата индустрия „за усъвършенстване“ на децата се надпреварват да ни казват какво точно трябва да правим, за да им помогнем да реализират потенциала си. Те настояват:

• Свирете Моцарт на бебето си, докато е още в утробата ви.

• Използвайте формулата за „стимулиране на мозъка“ на бебето.

• Запишете вашето проходило вече дете на фитнес курс, за да развива основните си моторни умения.

• Осигурете на детето си уроци по музика, за да развиете у него математическо мислене.

• Към тригодишна възраст го дайте да играе футбол, после ще е късно.

• Потапянето в чуждоезикова среда трябва да стане, преди да е минал критично важният за това период.

• Не е достатъчно детето ви да се занимава само с една дейност; трябва да вземете мерки то да е изцяло ангажирано.

Посланието от всички страни е „Започнете отрано. Бързайте. Правете повече.“ Настойчивостта и натрапчивостта на тези съвети създават впечатлението, че ако родителят не запише детето си за един куп занимания, които да го обогатяват, значи не му обръща достатъчно внимание.

Всички знаем, че претоварените деца (т.е. тези, които се занимават с повече неща, отколкото нашите!) са национален проблем, но натискът и съревнованието продължават и нищо не се променя. Погледнато философски, може би оценяваме стойността на свободното време, но като родители се страхуваме да не би да пропуснем нещо за развитието на потенциала на нашите деца.

В старанието и усърдието си да направим всичко необходимо, за да развиват те потенциала си, ние следим бележки, резултати от тестове и класиране по успех в класа, сякаш тези неща са кристални топки, с които се надниква в бъдещето – обективни и безпогрешни индикатори за онова, което ще се случи занапред. Изяждаме се, ако оценката е ниска. Безпокоим се, че децата ни може би не полагат достатъчно усилия.

Страхуваме се, че програмата може би не им дава достатъчно.

И отново сме бомбардирани със съвети: „Ооо, дъщеря ти не е ли с компютърно-базираното обучение? С него ще изкара на тестовете резултати, с които ще отиде една година напред.“

Следим домашните на децата си, помагаме им да учат за тестове, критикуваме писмените им работи, контролираме как си правят проектите по различните предмети и продължаваме да се притесняваме, че не правим достатъчно. Никак не бихме искали те да пропилеят потенциала си.

 

БРЕМЕТО НА ПОТЕНЦИАЛА

Много е лесно мислите за потенциала да се хлъзнат от „възможност“ към „очакване“. Съзнателните ни усилия да подкрепяме и насърчаваме реализацията на нашите деца могат да вземат посока на загриженост и тревога за това какво биха могли да постигнат само ако са достатъчно прилежни и имат точно такова обучение, каквото трябва, и имат точно каквито трябва възможности, и изкарат достатъчно високи оценки…

Потенциалът се превръща в бреме, когато гледаме на него като на предопределено призвание за внушителни постижения. Както родителите, така и децата могат да се изкушат да се фокусират върху изпълнението, вместо върху израстването.

Върху това да са Най-добрите, вместо да вървят напред, върху трупането на похвали и завоевания като първостепенно мерило за техните достойнства. Най-лошото е, че този едностранен поглед върху потенциала създава ужасен страх от провал.

 

РАЗЛИЧНА ИДЕЯ ЗА ПОТЕНЦИАЛ

Едно по-ограничено схващане за потенциала ни го представя като някакъв великолепен златен венец на успеха, който нашите деца, ако скочат достатъчно високо, ще достигнат, в противен случай – не. Животът обаче не следва такъв модел. В реалния живот има много възможности за избор, много шансове и много пътища. Пълна безсмислица е да се казва за деца, че „не използват потенциала си“, защото чудото при тях, което просто няма как да знаем, е как ще се променят и какви ще бъдат.

Пътят на развитието е откривателско пътешествие, който е ясен само погледнат в ретроспекция и рядко върви по права линия.

Тази книга е за родителите, които разбират, че потенциалът не е крайна цел, а способност да се израства и да се учи.

Грижата за потенциала на децата в най-широкия смисъл на думата означава да се култивира в тях хуманност и благородство.

Това изисква да се подкрепят техните нарастващи умения, така че да се отнасят към другите с доброта и съпричастност, да се чувстват като част от нещо по-голямо от самите тях, да намират радост и удовлетворение в изграждането на един живот, който да намират за пълноценен… и още много други такива неща.

 

ОБРАТНАТА СТРАНА НА ТОВА ДА СИ УМЕН

Тревогите около „реализирането на потенциала“ са особено силно изразени по отношение на успеха в училище. Причината може би е, че децата прекарват толкова много време там. Възможно е да е в това, че училището често пъти е преход към бъдещата кариера. Или може би защото усвояването на знания от децата днес непрекъснато се измерва с бележки и с класиране.

Онова, което буди у нас изненада, е, че най-голямата тревога както в родителите, така и в самите децата, е често пъти за реализацията на тези, които най-много залягат в ученето. Тези деца отделят много време да мислят и да слушат какво биха могли или трябва да постигнат поради потенциала, който имат.

Има много начини да бъдеш умен, но когато в тази книга говорим за „умни“ или „изключително умни“ деца, имаме предвид тези, които могат да изкарват отлични и много добри оценки, дори в момента да не ги получават в училище. Тъй като са изключително способни, те често са подложени на голям натиск да показват отлични резултати. А понякога това може да доведе до прекалено фокусиране върху онова, което правят, вместо върху тях самите.

 

 

ЗАЩО НАПИСАХМЕ ТАЗИ КНИГА

Децата днес са изправени пред уникални предизвикателства, когато трябва да си изработят здравословна перспектива за своята реализация. Наблюдавали сме това при собствените си деца, при децата на нашите приятели и при децата, с които работим в практиката си като психолози. Твърде често виждаме много умни деца, които:

• се предават при първия признак за трудност;

• изпадат в отчаяние заради незначителни грешки;

• изглеждат немотивирани и полагат минимални усилия;

• намират за непоносимо да работят със съучениците си;

• влизат в ненужни борби за надмощие с по-възрастните;

• чувстват се самотни и изолирани от връстниците си.

 

Като клинични психолози, сме видели немалко умни, но нещастни деца. Всъщност едни от най-нещастните, сърдити или стресирани деца, с които сме работили, са били и едни от най-можещите в училище.

Живеем в нарцистична епоха, която изисква да впечатляваш и да търсиш адмирации. За съжаление умните деца често пъти са тъкмо тези, които биват най-много наранявани от фокусирането върху крайностите. Тъй като могат да се справят, и понеже начинът, по който се представят, изглежда толкова важен за всички около тях, те започват да си мислят, че представянето са самите те.

Истинската опасност, с която се сблъскват по-умните деца, е, че могат да започнат да се отъждествяват единствено със своите постижения, да си казват: „Аз съм умен, но това е всичко, което съм.“ Това ги прави ужасно уязвими. Ако не се справят перфектно, ако някой друг е „по-умен“, ако се наложи да се помъчат, за да научат нещо, или ако се натъкнат на пречка, те се чувстват неспособни и дори негодни. Съвсем незначителна критика може да ги нарани или вбеси. Дори победите им могат да им се сторят празни, тъй като адмирацията е студен заместител на близостта. Когато децата измерват своята значимост единствено с постиженията си, представата им за себе си се изопачава и се накърнява способността им да общуват с другите.

За да не се стигне дотук, трябва да се помогне на децата да си изградят широко самоопределение за себе си, което да обхваща не само способностите им, но и човешката им същност.

Но това в никакъв случай не означава да се примиряваме с посредственост или да създаваме „супердеца“ – означава да им помогнем да изградят основата, която им трябва, за да открият какво най-много ги влече, да си създадат приятели, да проявяват постоянство в усилията си и да бъдат истински щастливи в живота.

Написахме тази книга, защото искахме тя да бъде ясен глас и подкрепа за родителите, които искат да развият вътрешните сили на своите деца. Състрадание, чувство за перспектива, силен характер и висок дух… са качества, които не са непременно впечатляващи – децата ви няма да получат диплома, защото ги имат, но те са от съществено значение, за да имат стойностен живот.

 

СЕДЕМ ФУНДАМЕНТАЛНИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Всички деца се сблъскват с различни предизвикателства, докато растат, но при умните отдаването на голямо значение на постиженията може да засенчи и да обърка „нормалните“ задачи по развитието им. Главите в тази книга хвърлят светлина върху седем най-важни предизвикателства:

1. Укротяване на перфекционизма

2. Установяване на връзка

3. Овладяване на чувствителността

4. Отношение към сътрудничеството и съревнованието

5. Отношение към авторитетите

6. Развиване на мотивация

7. Откриване на радост

 

Това са най-съществените въпроси, с които децата се сблъскват и за които родителите се тревожат. Всеки един от тях предполага децата да открият себе си, да разберат каква е връзката им с другите и какво означава за тях постижението.

Това са сложни въпроси, които изискват дълбоко лични отговори, но има нещо, което можете да направите, за да помогнете на детето си да се справи с тях.

Задачата на тази книга е да предложи решения. Тя е пълна с практически стратегии, които можете да използвате още сега и да продължите да използвате, докато вашето дете расте и се развива. Стратегиите, които описваме, са изпълними във всекидневния живот. Много от тях предполагат разговори, обяснения или възможни реакции на поведението на вашето дете.

 

ЗНАЧЕНИЕТО НА ГОДИНИТЕ В НАЧАЛНОТО УЧИЛИЩЕ

Примерите и стратегиите, описани в книгата, са насочени към деца на възраст от около шест до дванайсет години. Тази възраст обхваща периода, когато започва натискът за усвояване на знания, но залозите все още не са толкова високи. Способностите на децата да се справят могат значително да се увеличат през тези години. Това е период на интензивно интелектуално израстване, през който те се научават да мислят логично, да разбират причина и следствие и да решават задачи.

В началното училище децата започват да развиват стабилно чувство за идентичност и са по-малко склонни към егоцентризъм, отколкото по-малките, защото могат да разберат, че другите хора имат различни от техните мисли, чувства и желания. Те започват също така да се сравняват със съучениците си и да правят преценки за собствената си относителна компетентност. Всичко това означава, че това е време, когато децата са готови и в състояние да разширят своите социални и емоционални умения за справяне, а са все още доста малки и се оставят да бъдат направлявани от родителите си. Предприемането на стъпки за укрепване на уменията им за справяне през тези ранни години в училище може да ги подготви да преодоляват стреса, който ги очаква в по-горните класове и след това.

 

РАЗМИСЛИ ВЪРХУ СОБСТВЕНИТЕ ВИ МИСЛИ, ЧУВСТВА И ПРЕЖИВЯВАНИЯ

Ако имате умно дете, най-вероятно и вие самите сте достатъчно умни, което означава, че сигурно ще си спомните как сте се мъчили да се справите с някои от въпросите, които описваме тук. Може би и до днес продължавате да се борите с тях. Макар че тази книга е за подкрепата, която трябва да оказвате на вашето дете, тя предлага и възможност да се замислите върху собствения си житейски опит. Какви послания сте получавали вие самите, когато сте били дете, от вашите родители и учители относно постигането на високи резултати? Кое сте установили, че ви е помагало да се справяте с множеството претенции към вашето време? Как се отнасяте към хората, които не могат да постигнат същото като вас? А към онези, които са по-способни от вас? Какво правите, когато допуснете грешки или нещата не се случват така, както вие искате? Кое ви създава чувство за задоволство и удовлетвореност?

Въпросите, които разискваме, са предизвикателства, с които човек се сблъсква цял живот, а не проблеми, с които могат да се занимават деца на седемгодишна възраст и да ги решат. Във всяка глава имаме раздел, озаглавен „Покажете пътя“, в който се описва как тези въпроси се проявяват при големите хора и какво могат да направят родителите да ги решат за себе си или да покажат на децата си ефективни модели за подражание.

 

КАК ДА СЕ ИЗПОЛЗВА ТАЗИ КНИГА

Има един неправилен и един правилен начин за използване на тази книга. Неправилният е да погледнете на нея като на някакви си над двеста страници, които ви трябват, за да „оправите“ или да „подобрите“ своето дете, или като на дълъг списък от още повече неща, които трябва да вършите, освен всичко останало, което вече правите, за да бъдете добър родител. Правилният начин за използване ѝ е като източник на подкрепа за настоящите ви усилия да отгледате щастливо, здраво, продуктивно, мило и сърдечно дете. Нашата цел е да ви дадем възможност по-дълбокода вникнете и да разберете как и защо вашето дете може би се мъчи и да ви предложим варианти как да му помогнете да върви напред. Добре е да прегледате книгата заради главите или отделните части, които в най-голяма степен се отнасят до вашето дете. Прочетете тези секции и се замислете по какъв начин те се отнасят към вашите възгледи, ценности и предизвикателства като родител. Молим ви да погледнете на стратегиите, които предлагаме, по-скоро като на възможности, отколкото като на предписания, и използвайте само онези, които приемате. Всяко дете е уникално и никой не познава вашето дете и семейството ви по-добре от вас самите.

Важно е също така да погледнете на нещата в дългосрочен план. Вие не можете да ускорите познавателното или емоционалното развитие на детето си. Децата растат със свое собствено темпо и нашата роля като родители е да подкрепяме това развитие, а не да го форсираме. Макар че предлагаме изпълними стратегии, няма трикове или бързи решения. Книгата по-скоро се фокусира върху начините, по които можете да общувате с детето си, да го насочвате и подкрепяте. Навсякъде в нея подчертаваме учене и израстване, а не постигане.

 

КОМПОНЕНТИТЕ НА МЪДРОТО РОДИТЕЛСТВО

Родителството предполага деликатно равновесие. От една страна трябва да ценим децата си такива, каквито са в момента. От друга – необходимо е да ги подкрепяме, за да вървят напред.

Постигането на това равновесие изисква четири съществени компонента на мъдрото родителство:

1. Умение да виждаме света през погледа на нашите деца.

2. Увереност при поставяне на разумни граници.

3. Задължение да общуваме по-често с децата си.

4. Вяра в способността на нашите деца да се развиват и учат.

Тези четири компонента са в основата на всичко в тази книга. Резултатите от тестовете и оценките са добри показатели за академичните постижения на нашите деца, но дали те ще успеят да бъдат щастливи, продуктивни и доволни от живота си като възрастни, зависи от много повече други неща, отколкото само високите оценки в училище. Всички деца имат нужда от умно и грижовно напътстване, за да могат да развият социални и емоционални умения, които ще им послужат като основа за всичко, което вършат. Целта ни с тази книга е да ви подкрепим да помогнете на вашите деца да развият вътрешните си заложби, за да могат да преследват мечтите си, да се справят с трудностите, да изграждат приятелства и да постигнат в живота си това, което искат. Тази книга е по-скоро за отглеждане на деца, отколкото за създаване на впечатляващи продукти.

 

ГЛАВА ПЪРВА

УКРОТЯВАНЕ НА ПЕРФЕКЦИОНИЗМА

Кое е „достатъчно добре“?

Детето ви…

• …безпокои и тормози ли се за дребни грешки?

• …забива ли поглед в единственото нещо, което не е направило както трябва, вместо да види всичко останало, което е свършило добре?

• …държи ли се като най-безпощаден критик на самия себе си?

• …прави ли прибързани съждения и „всичко или нищо“ ли е позицията му, когато преценява дали добре се справя с дадена дейност?

• …повтаря ли „колко съм глупав/а“, след като допусне грешка?

• …склонно ли е да си намира извинения и да обвинява други за грешките си?

• …избухва ли в плач и дори в ярост, когато веднага не му се отдаде да направи нещо?

• …често ли се отказва от сън, почивка и среща с приятели, защото има „прекалено много работа“?

• …бави ли се, когато има да изпълнява големи проекти?

• …трудно ли му е да започне и да завърши проект?

 

Когато децата са много способни, е твърде лесно да паднат в капана на перфекционизма. Тъй като могат да се справят изключително добре, те започват да мислят, че трябва всичко да вършат безпогрешно. Поради това, че са се справили с нещо изключително добре, заключават, че винаги трябва да надминават най-високите стандарти. Собственото им достойнство зависи от това.

ЧУВСТВАТА И ВЯРВАНИЯТА, КОИТО СЪПРОВОЖДАТ ПЕРФЕКЦИОНИЗМА

На повърхността перфекционизмът изглежда като въпрос, отнасящ се до работата, но всъщност е въпрос на взаимоотношенията. Децата (или възрастните) перфекционисти се чувстват така, сякаш животът им протича на сцена пред безмилостно критична публика. Очакванията, произтичащи от техните големи способности, се изкривяват и изопачават по някакъв начин и се превръщат в непродуктивни вътрешни потребности.

Когато децата перфекционисти не постигнат нещо, е възможно да реагират с гняв, сълзи, обвинения или отдръпване, но това, което подхранва тези реакции, е вътрешното им чувство за нищожност. Перфекционистите вярват, че ценност представляват не те самите, а онова, което създават. Дълбоко в себе си перфекционистите са убедени, че любовта трябва да се спечели и нищо под сто процента не ги удовлетворява.

 

Перфекционизъм срещу здравословни стремежи

Изследователите са на различни мнения по въпроса дали перфекционизмът е просто „прекалено много от нещо добро“, или е нещо съвсем отделно от здравословната амбиция и желанието да се справяш добре. От една страна, поставянето на високи стандарти се асоциира с по-добро изпълнение. От друга обаче, изследванията показват, че перфекционизмът е свързан с депресия, суисидни мисли, тревожност, злоупотреба със стимуланти, хранителни проблеми и с най-различни физически симптоми. Критичният фактор е може би дали има разминаване между очакванията и себеоценката: когато децата вярват, че трябва да се представят изключително добре, но в същото време смятат, че не са се справили или не могат да се справят, възможно е да бъдат недоволни от себе си и да реагират с безнадеждно оттегляне или с отчаяни усилия да постигнат това, което искат.

Ние сме убедени, на базата на нашия клиничен опит, че има една недотам ясно очертана, но важна линия между здравословния стремеж към съвършенство и нездравословния перфекционизъм. Това разграничение е много по-лесно да се забележи на емоционално ниво. Здравословният стремеж е изпълнен с надежда, ангажираност, оптимизъм, енергичност и радост. Той изисква усилие, но то носи удовлетворение и е доброволно избрано, а целите изглеждат достижими. Перфекционизмът за разлика от това е движен от ужаса от унижение и страха от провал. В усилието се усеща принуда и болезненост.

То изглежда по-скоро наложено, отколкото избрано и никога не спира. Целите непрекъснато се изместват, а изпълнението винаги може да бъде по-добро. Според стандартите на всички останали хора децата перфекционисти може би се справят изключително добре, но е сърцераздирателно да ги слуша човек какво презрение изпитват към самите себе си, докато се мъчат да реализират собствените си невъзможни очаквания. Именно нездравословната форма на перфекционизма разглеждаме в тази глава.

 

Примамките и капаните на перфекционизма

Безкомпромисният и безмилостен перфекционизъм прави хората нещастни и въпреки това те се хващат здраво за него.

Ако детето ви има склонност към перфекционизъм, няма да е лесно да го накарате да бъде умерено. Отказването от нереалистично високите стандарти е може би най-разумното нещо, но за перфекеционистите подобна мисъл е ужасяваща. Въпреки личната цена, която плащат, стремежът им да правят всичко перфектно им дава чувство за контрол. Те се притесняват, че ако отстъпят и на сантиметър, ще излезе наяве скритата им неадекватност, повече никога нищо няма да постигнат и ще си спечелят презрението или разочарованието на околните.

Оценките, надпреварата, съперничеството със съучениците и изказаните или неизказаните изисквания от учители или родители могат да допринесат за утвърждаване на модела на мислене „всичко или нищо“. Умните деца получават много похвали и признание заради това, че се справят перфектно. Но едва ли някога ще чуят от някого: „Ооо, изключително добре е, че успя да си поставиш разумни граници и се предпази от свръхусилие.“

Понякога натискът да се представят по най-добрия начин им идва отвътре. Умните деца обикновено се гордеят със своя перфекционизъм, възприемат го като мерило за това кои са те и какво са постигнали. Те биха се срамували, ако дори и съвсем мъничко не им достигне, за да бъде свършеното от тях перфектно. Грешките им изглеждат като лични провали и признак за ужасяваща загуба на контрол. За перфекционистите страданието, идващо от стремежа да вършат всичко безпогрешно, им изглежда необходимо и неизбежно. Те са убедени, че перфекционизмът е желаният и единственият път към успеха.

Факт е обаче, че обикновено хората се реализират въпреки перфекционизма, а не в резултат от него. Перфекционизмът може да задуши съзиданието, тъй като води до парализираща прокрастинация[1], която пречи да се започнат проекти, да се работи по тях и да се доведат докрай. Той е причина за пилеене на енергия, защото кара децата да се притесняват, вместо да действат. Често пъти перфекционизмът води до прекалено голямо фокусиране върху незначителни подробности. Той освен това убива креативността. Когато децата с тревога се фокусират върху оценката на качеството на техния труд и се притесняват от евентуалните реакции на тяхната реална или въображаема публика, те нямат свободата да изобретяват, откриват или пробват нови подходи.

 

Укротяване на перфекционизма

За да реализират в максимална степен своите способности, умните деца трябва да се придържат към високи стандарти, но да се предпазят от сковаващия ги перфекционизъм. Необходимо е да разберат, че и без да са перфекционисти, могат да бъдат способни и талантливи. Те трябва да се научат да се щадят и да разберат, че близостта и приятелството не се печелят по начина, по който се печелят пари. В тази глава ще опишем някои често срещани сценарии с деца перфекционисти и ще предложим идеи как можете да им помогнете.

 

МАЙКЪЛ: ФОКУСИРА СЕ ВЪРХУ ГРЕШКИТЕ

– Всичко провалих! Тотално провалих всичко! – шепне Майкъл, седнал до родителите си в залата. Той смачка програмата за пиано рецитала и ако можеше, би я накъсал на парченца.

– Мисля, че се справи чудесно, миличък – го уверява майка му.

– Шегуваш ли се? Обърках началото на втората част – премигва трескаво Майкъл в усилието си да не заплаче.

– Никой друг освен теб не го е забелязал. Не чу ли аплодисментите?

– Те ръкопляскат на всички, мамо – неумолимо продължава да се тормози Майкъл. – Сигурно са ме съжалили. Нищо не мога да направя на пианото. От седмици се готвя за този глупав рецитал и всичко обърках. Докато съм жив, няма да участвам повече в пиано рецитал! Хайде да си ходим.

 

* * *

Единственото нещо, което си спомня Майкъл от изпълнението си, е грешката. Тя засенчва всичко, което е било преди и след нея. Освен това е убеден, че другите са чули само нея, и затова похвалите на майка му му звучат като празни приказки, на които не може да се вярва.

Случаят с Майкъл е за музикално изпълнение, но такова прекалено фокусиране върху грешките може да се отнася до работата в училище, спортни събития или дори до социалните контакти. Децата перфекционисти непрекъснато и безмилостно критикуват собственото си поведение.

 

Преувеличаване на грешките

Ако бъде притиснат, Майкъл навярно би признал, че не е единственото дете, сбъркало по време на пиано рецитала. Но неговата грешка му се струва някак си унизителна, докато тези на другите деца му изглеждат извиними и разбираеми. Той я възприема като доказателство за своята некадърност като пианист. Свива се от срам, като си представи съжалението и презрението на публиката, и му се иска да може да избяга нанякъде. В неговата представа единствената възможна и адекватна реакция на допусната грешка е да се махне някъде надалеч от всички и да стои сам посрамен. При перфекционисти като Майкъл грешки, които другите просто биха отминали, а може би дори изобщо не биха забелязали, подхранват злокобни вътрешни терзания: „Не трябваше да допусна това. За нищо не ставам.“

 

Теорията за хлъзгавия наклон

Мат Стоун, един от създателите на сериала Южен парк, веднъж разказа следното:

 

Спомням си, че бях в шести клас и трябваше да се явя на изпит по математика, за да вляза в математическа паралелка в седми. А напътствията бяха горе-долу такива: Да не объркаш това, защото, ако го объркаш, няма да влезеш в математическа паралелка в седми клас. А ако не влезеш в седми клас, няма да можеш и в осми, нито в девети; и в десети и в единайсети клас няма да влезеш и ще си умреш беден и самотен.

Изглежда смехотворно, но е точно това, от което се боят перфекционистите – че една малка грешчица сега може по необратим вачин да унищожи всичките им възможности за успех и щастие в бъдеще.

На децата по дефиниция им липсва чувство за перспектива. Колкото и да са умни, те просто не са живели достатъчно дълго, нито са видели достатъчно много от света, за да могат да разбират събитията в какъвто и да било по-широк контекст.

Поради ограничения им житейския опит има опасност онези от тях, които са перфекционисти, да „изпуснат пътя, и то единствено поради своите страхове“.

Важно е човек да се учи добре в училище, но „да се учи добре“ не означава непременно да не допусне никога никаква грешка. Изследванията неизменно показват, че оценките и резултатите от тестовете не са единствени от значение, когато се опитваме да предскажем какво ще постигне човек като възрастен. Причината може би е, че успехът на възрастните в работата им няма нищо общо с тестове, в които се избира един от няколко посочени отговора, а е свързан единствено с умението им да решават проблеми, да се приспособяват към променящите се обстоятелства, да мислят критично, да комуникират ефективно, да работят така, че на тях да се разчита, и да се разбират с клиенти, колеги и шефове. Това са истинските уроци, които вашето дете трябва да научи в училище и в живота.

Фактът, че вашият син е получил лоша оценка на тест по математика в четвърти клас, може да означава, че е обречен на провал в живота толкова, колкото и че дъщеря ви я чака кариера на танцьорка на екзотични танци, защото, когато била на две години, обичала да тича гола из къщи. Децата непрекъснато растат, учат нови неща и се развиват.

 

СТРАТЕГИИ, С КОИТО ЩЕ ПОМОГНЕТЕ НА ДЕТЕТО СИ ДА ОБУЗДАЕ САМОКРИТИКАТА

Децата като Майкъл трябва да се научат да обуздават критика вътре в себе си, така че вътрешният им глас да бъде вдъхновяващ, а не против собствените им интереси. На тях им е нужна помощ, за да се справят с чувствата си на тревожност или разочарование, и трябва да се научат да гледат многостранно и със съпричастност на работата си. Ето някои идеи как можете да им помогнете.

 

Отразявайте, но снижавайте емоцията

Когато умни деца са убедени, че „всичко са объркали“, инстинктивната реакция на любящите родители е да им вдъхнат увереност. Проблемът е, че колкото повече настояваме „О, миличка, разбира се, че не си глупава! Как можеш да кажеш такова нещо? Знаеш, че не е така!“, толкова повече тя държи на обратното.

Основният принцип в работата с деца е да ги срещнете там, където те се намират. Това означава, че ако вашето дете е разтревожено от нещо, което възприема като неуспех, първо трябва да приемете тревогата му, а след това да му помогнете да я преодолее. Естествено, няма да пожелаете да изразите съгласие с безумни уверения („Да, с живота ти наистина е свършено“), но можете да му помогнете да изрази чувствата си с думи. Назовете чувствата. Обобщете фактите. Опишете желанията или страховете. Предложете обич. Целта ви е да останете верни на емоционалната реалност на своето дете, като внимателно отклоните реакцията му в не толкова крайна посока.


[1] * Прокрастинация (лат.) – тип поведение, характеризиращо се със склонност към постоянно отлагане на по-важните неща, с цел да се вършат други, по-маловажни. – Бел. прев.

Книгата „Мъдро родителство за умни деца“ може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и в електронна книжарница Ciela.com.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s