Децата от гаровият сейф или ужасът да бъдеш това което си

                                               182265_b

Много рядко чета книги които да ме завладеят  както с перото на автора, така и с въпроси за природата на човека. Така на скоро излезелата по книжарниците книга „Децата от гаровия сейф“ на японския автор Ру Мураками (моля читателите да не се объркват с името Харуки Мураками, друг също толкова голям японски писател) се доказва не само като много добър познавач на човешката психика, но и придава ново значение на думата „пиша“. Изключително образован, сблъскал се с множество красоти и поквари на земния живот, Ру Мураками  не случайно е наречен ренесансова личност. С изключително богати познания в множество области писателят издига един нов свят от думи, които както ужасяват, така и привлича. В единствения издаден роман от него в България може да се огледаме в един свят, който е колкото чужд за нас, защото е изграден на различен на светоглед и пречупване на реалността, толкова за съжаление ни е и познат  – на медийни манипулации, на насилие и омраза.

Сюжетната линия на романа разкрива живота на две момчета. Две момчета който се раждат в сейфа на гара в малък град в Япония. Единствените оцелели от много други. Братя по съдба, те израстват заедно в един свят който не се интересува от болката им. Болка която е толкова голяма, че се лекува единствено с шумът на човешко сърце. Болка толкова голяма, че е унищожителна, апокалиптична, маниакално деструктивна. И докато се опитват всеки по отделно да намери своето място в свят на разкош и мизерия, всеки един от тях жертва по нещо от себе си , губи го и не го намира повече.

Романът на Ру Мураками е както пленяващ, така и до известна степен плашещ. Плашещ защото краят остава отворен като бездна в която може да се огледаш и да се запиташ възможно ли е това и как се стигна до тук. Уви, бездната, отворена от човешките страдания е черна, безмълвна и остава всеки сам да намери отговор за себе си.

Мартин Ценов – книжарница City Centyr Sofia

         Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронн книжарница Ciela.com

Барселона – между светлина и мрак

snv_cover

Искам да Ви разкажа за една книга, която съдържа в себе си цяла подземна библиотека в един град люшкащ се между спомена за красивото минало и едно бъдеще на забрава. И ако заглавието звучи или прекалено тривиално или доста оригинално – „Сянката на вятъра“ – Карлос Руис Сафон определено е ново начало в световната литература. Със стил, който е прекрасна амалгама от фантастика, реализъм, демонизъм, мистерия, философия поднесени под формата на невероятно сюжетно действие романът на Сафон ни завладява и кара да изпаднем в забрава на всичко около нас и цялото ни въображение се насочва към героите в романа, който са толкова добре охарактеризирани и психически живи, че няма как да бъдат забравени. Още повече, че Сафон е майстор на писменото слово и успява да пресъздаде всеки един нюанс на чувствата на героите си под формата на дълбоки мисли.

За какво се разказва в този роман?

Историята започва в Барселона в едно смутно време когато нищо не е сигурно и не може да вярваш на нищо друго освен на себе си … и на книгите. Даниел представлява главния персонаж в произведението на испанския корифей на писменото слово, който от малък бива посветен на малка организация пазеща дълбоко в сърцето на Барселона библиотека – библиотеката на Забравените книги. Това е място където нежеланите или забравени книги се пазят. Всеки новопосветен трябва да избере една книга която да прочете. Даниел се лута между множеството рафтове, които са толкова много, че човек може да се изгуби завинаги между тях. Търсейки своята книга Даниел я намира. Истинска, цялостна, младежка, дълбока, пареща и караща те да мечтаеш  Даниел намира в дълбините на Барселона единственият екземпляр на „Сянката на вятъра“. Книга с която се обвързва за цял живот и се превръща както в негов личен разказ за живота му, така и личен път за извървяване и битки с демони и хора, с правилно и лошо, с добро и зло.

И докато шеметното действие в романа ни сблъсква с различни ситуации  в които изпада Даниел, и различните персонажи с които се запознава читателят няма как да не се запита дали това е приказка за действителността или е действителна история, която е подплатена с толкова много факти, че все едно е жива. Отговорът на този въпрос ще оставя на Вас, читателите.

Мартин Ценов – книжарница City Center Sofia

Тази книга може да бъде намерена  във верига  книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

„Крадци на лебеди“

Изображение

„Крадци на лебеди“ се чете на един дъх. Потапя те  във вълшебния  свят на изкуството,  на импресионизма, на идеалите на един художник и не ти се иска книгата да приключва. Завладя ме невероятния стил на Елизабет Костова, накара ме да съпреживея емоциите на героите – техните радости, загуби,  драми и любов.

В „Крадци на лебеди“ открих, че любовта има и други измерения,  когато е насочена към образ, съществувал и творил много години преди изобщо да се роди главният герой – Робърт Оливър. Той е художник,  влюбен в образа на френската художничка Беатрис дьо Клервал,  която внезапно спира да рисува невероятните си шедьоври.  Елизабет Костова ме спечели с начина, по който пресъздава разрушителната гениалност на художника Робърт Оливър, тайната на Беатрис дьо Клервал,  защо тя се отказва от рисуването, изборът и загубите на тези двама герои, живели в различни епохи. Важна роля играе и психиатърът Андрю Марлоу, който взима присърце обсебеността на Робърт към Беатрис и се наема да го лекува на цената на всичко.

Този роман ме накара да мечтая, да се ядосвам на постъпките на Робърт,  да му съчувствам и да се възхищавам на гениалната му лудост. Препоръчвам „Крадци на лебеди“ на всички читатели, които харесват силни и разтърсващи романи.

Теодора Тонева книжарница Сиела МОЛ Русе

Тази книга може да бъде намерена  във верига  книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

„Светът в очите на Боб“

Изображение

    След като прочетох първата книга на Джеймс Боуен “ Уличният котарак Боб“ ,нямах търпение да прочета и продължението “ Светът в очите на Боб“. Тя е много интересна и увлекателна, разказва за надеждата и спасението. Описва преживяното на улицата от Джеймс Боуен и неговия котарак Боб. Книгата  не е художествена измислица, а изповед на човек, успял да постигне най-трудната победа. Победата над самия себе си, която е била невъзможна без верния четирикрак приятел.

На мен ми хареса, че в книгата се разказва за борбата на човек с неговите слабости. Показва, как приятелството между човек и животно,и  грижата за друго живо същество, ни прави по-отговорни, по-добри и по-човечни.  В замяна на своите грижи получаваме  безкрайна обич и подкрепа във всеки един момент. Животните не ни съдят, не ни обвиняват,те ни даряват с цялата си любов. Те могат да променят живота ни, да ни накарат да повярваме в себе си и да открием доброто в нас. Книгата ни учи, че ако сме упорити и отговорни можем да постигнем всичко, няма граници за нашите възможности. Джеймс Оуен споделя своите преживявания и всички изпитания през които е трябвало да мине, разказва за живота, такъв какъвто е. Разказва за трудностите през които минава и начина по който се е справил с тях.

Смятам, че книжката си заслужава да бъде прочетена,защото зарежда с оптимизъм и вяра в доброто. Разказва по забавен и увлекателен начин за ежедневните проблеми и начина по който те се решават. Разкрива силата на приятелството и способността на човек да се справи с всичко в живота. Книгата не отрича човешката лошотия и грубост, но показва че има   хора,които са добри и се радват да помогнат на другите. Тези хора са навсякъде около нас и ни оказват подкрепа точно когато най малко очакваме.

Ирина Цветанова – Книжарница Сиела Мол Русе

 

 

 

Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронн книжарница Ciela.com

 

 

Скитница

Изображение

Признавам, че след като прочетох книгите от поредицата „Здрач” на Стефани Майър, се изкуших да разбера какво ще предложи тя на читателите си извън вампирската тематика. Бях слушала много за книгата „Скитница” и определено посегнах към нея с големи очаквания, които тя оправда.

На пръв поглед основната сюжетна линия е изградена върху сблъсъка между хора и извънземни, но всъщност в книгата се крие много по-дълбок смисъл.

Земята е превзета от пришълци, наречени „души”, който са миролюбиви, но използват хората като свои приемници, за да могат да съществуват. Завладяват техния ум, като унищожават същността и миналото им. В главната героиня Мелани е имплантирана „душа” на име Скитница, която е обиколила много чужди светове преди това. Всъщност спомените на Мелани са нужни на „душите” за да разкрият скривалището на едни от последните оцелели хора. Плановете се объркват, когато Мелани и Скитница постепенно успяват да се доверят една на друга. Извънземното е привлечено в опасна бунтовническа кауза – да запази в тайна убежището и да се впусне в рисковано издирване, за да открият и спасят любимия мъж на приемницата  и малкото й братче. Действието приема неочакван обрат, когато двете успяват да стигнат до целта. Там се озовават сред хората, където човечността и обичта се крият на неочаквани места.

Книгата държи в огромно напрежение до края. Това е история за любовта и безрезервното доверие, която ни кара да се замислим за трудните избори и саможертвата в името на тези, които обичаме.

Невена Грозева – Книжарница Кафе-клуб Сиела, гр. Пловдив

Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

Откъс от „Легенда за Сигурд и Гудрун“ на Дж. Р. Р. Толкин

file_597_204

Предговор

В своето есе „За приказните истории“ (1947 г.), баща ми пише за книгите, които е чел в детството си, и там казва следното:

„Нямах почти никакво желание да търся скрити съкровища и да се бия с пирати, и „Островът на съкровищата“ ме остави равнодушен. Червенокожите индианци ми харесваха повече: там имаше лъкове и стрели (изпитвам и до днес напълно неудовлетворения копнеж да стрелям добре с лък), и непознати езици, и сцени от архаичен начин на живот, а най-вече, имаше гори. Но още повече харесвах земите на Мерлин и Артур, а най-много от всичко – безименния Север на Сигурд и вьолсунгите, и княза на всички дракони. Такива страни определено бяха за предпочитане“.

Несъмнено е отчетено, че древната старонорвежка поезия, позната под името „Старата Еда“ или „Поетичната Еда“, си остава дълбока, ако и да било подводна, сила в по-късното му творчество. Със сигурност е добре известно, че той извлича имената на джуджетата в „Хобит“ от първата поема в „Едата“ – „Вьолуспа“, предсказанието на пророчицата. По този повод с леко саркастичен, но свойствен за него тон, той отбелязва следното в писмо до свой приятел от декември 1937 г.:

„Аз самият не одобрявам особено „Хобит“, предпочитам своята собствена митология (която там е едва загатната) с нейния последователен ред… пред тази орда джуджета с едически имена от „Вьолуспа“, новоизлюпени хобити и ам-гълове (съчинени в безделни часове) и англосаксонски руни.“

Но със сигурност не е добре известно, дори почти никак не е известно (макар че може да бъде открито сред съществуващите публикации), че той е написал две тясно свързани поеми, занимаващи се с легендите за вьолсунгите и нифлунгите (или нибелунгите), използвайки съвременен английски език, адаптиран към старонорвежката метрика, които надхвърлят петстотин строфи. Тези поеми не са публикувани до днес, нито пък е цитиран някой ред от тях. Те се наричат Volsungakvi.a en nyja, „Нова песен за вьолсунгите“, и Gu.runarkvi.a en nyja, „Нова песен за Гудрун“.

Ерудицията на баща ми в никакъв случай не се ограничаваше до „англосаксонския“, а достигаше до превъзходно познаване на поемите от „Старата Еда“ и старонорвежкия език (термин, който в общата употреба е като цяло равносилен на староисландски, тъй като основната част от старата норвежка литература достига до нас в исландски препис). Всъщност в продължение на много години, след като става професор по англосаксонски в Оксфорд през 1925 г., той е също така и професор по старонорвежки, макар да не съществува такава титла; изнася лекции и семинари по старонорвежки език и литература от 1926 г. поне до 1939 г.. Но въпреки постиженията му в това поле, особено признати в Исландия, той никога не е писал за публикация нещо специфично на норвежка тематика – освен навярно двете „Нови песни“; и, доколкото ми е известно, за други такива текстове няма никакви доказателства, освен ако съществуването им не се подсказва от един запис, диктуван за машинопис, с неизвестна датировка и непредставляващ иначе интерес. Обаче съществуват много страници с бележки и чернови за лекциите му, макар в голямата си част да са написани много бързо и често на границата на нечетливото, или дори я преминават.

„Новите песни“ са възникнали от тези изследвания и принадлежат на същото време. Изкушавам се да ги датирам не от ранните, а по-скоро от късните му години в Оксфорд преди Втората световна война, но това не е нищо повече от незащитима интуиция. Двете поеми, които според мен са съчинени почти една след друга, представляват много съществено дело, и ми изглежда възможно, макар да е само предположение, лишено от каквито и да било доказателства, че баща ми се е обърнал към старонорвежките поеми като нов поетически проект след като е изоставил „Песен за Леитиан“ (легендата за Берен и Лутиен) към края на 1931 г.

Тези поеми се намират в сложно отношение със своите древни източници, те не са в никакъв случай преводи. Самите източници, разнообразни по характер, изобилстват от неясноти, противоречия и загадки, и тъкмо от съществуването на тези проблеми идва решимостта на баща ми да напише „Новите песни“.

Впоследствие той много рядко (доколкото ми е известно) говори за тях. Аз лично не си спомням нито един разговор с него по темата чак до последните дни от живота му, когато той ми каза за тяхното съществуване, и безуспешно се опита да ги издири. Но той мимоходом споменава тези произведения в писма до У. Х. Одън. В писмо от 29 март 1967 г., като благодари на Одън за изпратения превод на „Вьолуспа“, той изразява надежда в отговор да му изпрати „ако мога да се добера до него (дано не е изгубено) нещо, върху което работих преди много години, когато опитвах да изуча изкуството да се пише алитеративна поезия: опит да се обединят песните за вьолсунгите от „Старата Еда“, написани в старата осемстишна строфа fornyr.islag (под това име е позната метриката на старонорвежките алитеративни строфи, използвана в повечето от „едическите“ поеми, „стародавният стих“). А през следващата година, на 29 януари 1968-а, пише следното: „Ако не греша, тук някъде имам една дълга непубликувана поема, наречена Volsungakvi.a en nyja, написана в осемстишни строфи fornyr.islag на английски: опит да се организира едическият материал за Сигурд и Гунар.“

Да се „обедини“, да се „организира“ материалът от песните на „Старата Еда“: така се изразява около четирийсет години по-късно. Ако говорим конкретно за Volsungakvi.a en nyja, неговата поема като повествование представлява на практика подреждане и изясняване, кристализиране на последователна схема или структура. Но не трябва никога да се забравят следните негови думи: „Хората, които са написали всяка от тези поеми [от „Едата“] – не събирачите, които по-късно са ги преписали и обобщили – са ги написали

като отделни, индивидуални произведения, които да се слушат всяко само за себе си, като се има предвид някакво фоново знание за историята.“

Може да се каже, така ми се струва, че той представя своята интерпретация на източниците по начин, който да се възприема независимо от съмненията и споровете на „едическите“ и „нибелунговите“ изследвания.

Така че самите „Нови песни“ – изкусни поеми, плътно следващи както по метрика, така и по маниер „едическите“ песни – силно се открояват; тук те са представени като чист текст, без никаква редакторска намеса; всичко останало в книгата е допълнение.

И все пак това, че книгата съдържа още толкова много, изисква известно обяснение. Би могло да се допусне, че е добре да се даде някакъв коментар върху това, кое точно е своеобразното в начина, по който баща ми третира легендите. Да се предложат изчерпателни сведения за пространно дискутираните проблеми, които той се е опитвал да реши, би довело твърде лесно дотам, че „Новите песни“ да бъдат за пръв път издадени след около осемдесет години с увиснали на шиите воденичните камъни на академичната дискусия. Това изобщо не стои на дневен ред. Но ми се струва, че публикацията на тези поеми предлага възможност да чуем самия автор, посредством бележките, по които е подготвял лекциите си, да го чуем как говори (тъй да се каже) с характерен тон за същите онези елементи на несигурност и затруднение, които се откриват в старите легенди.

Трябва също да се каже, че неговите поеми не винаги са лесни за четене и това произлиза в частност от природата на старите поеми, които са били негови образци. В една от лекциите си той отбелязва: „Староанглийските текстове се стремят към широта, пълнота, размисъл, елегичен ефект.

Старонорвежката поезия се стреми да улови ситуацията, да нанесе удар, който ще се запомни, да освети момента с ярка светкавица – и съответно често е сбита, плътно сгъстява езика в смисъла и формата му… “ Това „улавяне на ситуацията“ и „осветяване на момента“, без ясно разгръщане на последователно повествование или други неща, наблягащи върху „момента“, ще бъдат видени като отличителна характеристика на „Новите песни“; и затова може би ще има нужда от някакво водачество в допълнение към

кратките бележки в проза, които той е добавил към някои от разделите на Volsungakvi.a en nyja.

По тази причина след дълги размишления добавих след края на всяка поема коментар, предназначен да изясни отпратките и епизодите, които навярно изглеждат мъгляви; а също и да посочи значителните отклонения на баща ми от старонорвежките източници, или пък между различните им варианти, като в тези случаи се указват неговите възгледи, където е възможно, с позоваване на казаното в лекциите му. Трябва да се подчертае, че нищо в тези негови чернови не подсказва, че е писал или че е имал намерение да пише собствени поеми по темата; от друга страна, както и би могло да се очаква, често се наблюдава съвпадение между гледищата, изразени в бележките за лекциите, и обработката на старонорвежките източници в неговите поеми.

Като общо въведение към „Старата Еда“ в тази книга съм цитирал пространно една по-завършена лекция с такова заглавие, а след нея съм прибавил кратки коментари върху текста на поемите, стихотворната форма и някои други теми.

По този начин, използвайки докрай бележките на баща ми и някои записки върху „старонорвежките въпроси“ и трагедията на вьолсунгите и нифлунгите, колкото и да са набързо нахвърляни и незавършени, аз съм се стремил съзнателно да направя тази книга в целостта ѝ дотолкова негово дело, доколкото е възможно. За нейния характер не трябва да се съди според преобладаващите в съвременния академизъм гледища. Тя е замислена по-скоро като представяне и свидетелство как той е възприемал, в съответното време, една литература, която дълбоко ценеше.

В коментарите наричам двете поеми „Песен за вьолсунгите“ (Volsungakvi.a) и „Песен за Гудрун“ (Gu.runarkvi.a). Но в заглавието на книгата, „Легенда за Сигурд и Гудрун“, възприех подзаглавието, което баща ми дава на Volsungakvi.a на първата страница на ръкописа – Sigur.arkvi.a en mesta, „Най-дългата песен за Сигурд“.

Ще бъде забелязано, че в книгата не се споменават оперите на Рихард Вагнер, познати под общото название „Пръстенът на нибелунгите“ или просто „Пръстенът“.

За своето дело Вагнер е разчитал предимно на старонорвежката литература. Неговите основни източници, които е използвал в превод, са песните от „Поетичната Еда“ и „Сага за вьолсунгите“, също както при баща ми. Голямата епическа поема „Песен за нибелунгите“, написана около началото на тринадесети век на средногорнонемски, съвсем не е била източник за либретите на Вагнер по същия начин, по който старонорвежките

творби, макар това да е на повърхността прикрито от употребата на имена в немска форма (Зигфрид, Зигмунд, Гюнтер, Хаген, Брюнхилде).

Но Вагнеровата трактовка на старонорвежките варианти на легендата е не толкова „интерпретация“ на древната литература, колкото нов и преобразяващ импулс, който взима елементи от старата северна концепция и ги поставя в нови отношения, адаптира, променя и изобретява с широк размах, според собствения си вкус и творчески намерения. Така че либретите на „Пръстенът на нибелунгите“, макар да се въздигат върху древни основи, трябва да се гледат не като продължение или развитие на стародавната героическа легенда, а по-скоро като ново и независимо произведение на изкуството, към което по своя дух и цел Volsungakvi.a en nyja и Gu.runarkvi.a en nyja нямат особено отношение.

ВЪВЕДЕНИЕ

 

Преди много години баща ми се позова на Уилям Морис* за както той го нарича „Големия епос на Севера“, който според него трябвало да бъде за нас „онова, което е било за гърците троянският епос“ и който за много десетилетия напред щял да бъде „за нашите наследници също толкова важен, колкото е за нас преданието за Троя“. По този повод баща ми забеляза: „Колко далечни и остарели звучат днес думите на Уилям Морис!

От неговото време насам разказът за Троя изпада в забрава с изумителна скорост. Но вьолсунгите не са заели неговото място.“

Очевидно е желателно една тема и жанр, станали толкова екзотични, да бъдат по някакъв начин „въведени“; и сметнах, че при тази първа публикация на „старонорвежките“ поеми на баща ми, ще бъде както любопитно, така и уместно да се предложи подобно въведение от автора, а не от редактора.

Никъде в бележките му по старонорвежки не се открива какъвто и да било намек за „Новите песни“, като изключим четири хвърчащи листчета с неизвестна дата, на които баща ми набързо е записал интерпретативни забележки за тях (включени са по-нататък в това издание). Макар да са особено интересни сами по себе си, те не представляват някакво мащабно гледище за стила и същината на неговите старонорвежки песни в исторически контекст; и тъй като напълно отсъстват подобни текстове, осмелих се да включа тук значителна част от уводната лекция (озаглавена „Общо въведение“) към курса, изнесен от него в Английския факултет в Оксфорд под наслов „Старата Еда“.

Нека се има предвид, че това представлява ръкописът и записът на лекция изнесена пред малка аудитория. Не би могло дори да се подозира намерение за публикация. Целта му е била да очертае своето гледище с широки и ясни движения. Поместил е насила „Едата“ в обширен времеви контекст и красноречиво е предал своята собствена концепция за тази по-езия и мястото ѝ в историята на Севера. В други лекции върху конкретни поеми или специфични въпроси той, естествено, се изразява предпазливо; но тук е могъл да прояви смелост и дори екстравагантност, и не е застраховал с квалификации всяко свое твърдение по тема, в която споровете около съмнителните сведения минират всяка стъпка. Всъщност изрази като „навярно“ и „вероятно“, като „някои твърдят“ и „би могло да се сметне“ красноречиво отсъстват от това негово писание.

Моето впечатление е, че става дума за относително ранен текст; а по-късно той е добавил немалко квалификации към първоначалните си твърдения. Оцеляла е също така по-ранна и много по-сурова чернова на лекция, озаглавена „Старата Еда“. Тя е била изнесена по спешност пред неназован „клуб“, но на нейна основа е съставена много по-прецизната лекция, която е отчасти приведена тук. Баща ми се е отнесъл към онзи първи текст по характерен за него начин: задържал е някои фрази, но много е пренаписвал и добавял, и в резултат се е получил нов ръкопис. Не подлежи на съмнение, че тъкмо тази по-ранна форма на лекцията е прочел под това заглавие пред Есеистичното общество на колежа Ексетър на 17 ноември 1926 г. Но колко време е минало между двата текста, е невъзможно да се каже.

Помествам го тук в по-късния му вариант най-вече за да се чуе гласът на автора на публикуваните поеми, тъй както е писал (с намерение да говори) лично и живо за „Поетичната Еда“ – тема, по която никой не го е чувал след последната му лекция по старонорвежки в Оксфорд преди около седемдесет години.

Текстът е написан набързо и не навсякъде е напълно четим, тъй че тук е внимателно редактиран и леко съкратен, като в квадратни скоби са добавени няколко обяснения и бележки под линия.

Начало

 

В дни стародавни

без дъно бе светът:

нямаше бряг,

нито бурно море,

без стени бе земята,

без свод – небето,

зейнала бездна

без злак, без стръкче.

 

Тогава се потрудиха

тежко боговете,

сияйния свят

строиха здраво.

Над вълните възлезе

величавото слънце,

тучната трева

в утрото огрея.

 

Те високо възправиха

сводове, кули,

с подпори полирани,

с позлатени стълбове,

в скалата изсякоха

стръмни валове,

ковачници, крепости

скроиха нетленни.

 

В чертозите почнаха

чудно веселие,

твориха човеци,

като тях изкусни;

под небесните хълмове,

нависоко сградени

без злост заживяха

в забравено време.

 

Страховити сенки

от сумрака плъзнаха

над мъгливите ридове

край Морето без бряг,

врази вековечни,

воини на мрака,

от прастара пустош,

първични, древни.

 

Война се отпочна:

великани превзеха

зидове, замъци,

замря радостта.

Планини се преместиха,

прогърмя Океанът

силно и страшно,

Слънцето изтръпна.

 

Боговете се сбраха

в бисерни зали,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха,

ориста да отвардят,

вразите да смажат,

лек да добият,

та лъчи пак да бляснат.

В разгорения огън

от гняв нажежен

бе сръчно изсечен

чукът най-тежък.

Гръм и мълнии

могъщият Тор

размаха сред тях –

разделени, сразени.

 

Вековечни врази

веднага побягнаха,

от стените отблъснати,

със страх се загледаха;

заехтя Земята,

зарева и морето,

и ледните ридове

по ръба на света.

 

Песен поде

пророчица древна,

заслушаха замъците –

тя застана високо.

За съдбовност и смърт

словата ѝ бяха,

за последната битка,

що боговете чака.

 

„Рогът на Хеймдал

реве в ушите ми;

Огненият мост

се огъва под конници;

Ясенът страда,

треперят ръцете му,

Вълкът се събужда,

воини яздят.

Мечът на Сурт

морав дими;

Змеят заспал

замърда в морето;

от пристан в пъкъла

призрачен кораб

стоварва легиони

за сетната битка.

 

Вълкът Фенрир

вече чака Один,

а пламъкът на Сурт –

прекрасния Фрейр;

дълбокият дракон

дебне Тор –

нима загива

Земята вече?

 

В ден съдбовен

дойде ли някой,

от смъртта вкусил

и вече безсмъртен,

погубил змея,

потомък на Один,

не ще загине

Земята тогава.

 

Шлем ще носи,

а в шепата – мълния,

ще е лумнал духът му,

а ликът – царствен.

Сурт ще се сгърчи,

ще се скрие Змеят,

Вълкът ще се срине

и свят ще има.“

Боговете се сбраха

на било високо,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха.

Слънцето спретнаха,

сребърната луна,

задружно заплаваха

по звездни моря.

 

Фрейр и Фрея

фиданки насадиха,

жилави треви

и живи цветя;

Тор в колесницата

трещеше отгоре им,

през дверите бързаше

към бърдата от камък.

 

По земята зелена

закрачи Один,

морен от мъдрост,

мора предвидил,

Господ на господарите,

гордите богове,

пръсна семето си,

прадед на герои.

 

Съгради Валхала,

величава и бляскава,

с колони от копия,

с керемиди от щитове.

Оттам засноваха

над земята гарвани,

а орел на вратите

остана да чака.

Многото гости

мрачно пееха,

медовина преглъщаха

и месо от глиган:

могъщи воини

в метални ризници,

сбрани в чертога,

чакат Избраника.

ЛЕГЕНДАТА

Изображение

Легендата е красиво написана, интригуваща и приятна за четене антиутопия. Въпреки първоначалната малко негативна нагласа, която имах, все пак останах очарована от книгата.

Сюжетът е разнообразен и различен. Действието се развива на фона на събитията, разделили Америка на република и колонии. Плъзналата смъртоносна зараза в бедните сектори, всява страх в сърцата на хората и недоволство от политиката на правителството. Всеки заразен беден е преследван от военните, а на всички богати или заемащи видни постове в държавата се дава ваксина. Има и още нещо прокарано като закон – всяко дете навършило 10 години трябва да изкара изпит, от чийто резултат зависи бъдещето му.

Много интересна реалност е пресъздадена с добре подбрани и изградени персонажи.

Главните герои – Дей и Джун, през чиито очи е разказана историята, са в пълна противоположност един на друг и очевидно са врагове почти до края на романа. Дей е преследван от правителството, престъпник за богатите и герой за бедните, но това, което иска той е да помогне на семейството си. Джун е феномен на Републиката, от малка е подготвяна за високи военни постове. Но когато брат й – генерал Метиъс е убит, тя започва да търси отмъщение. Пътищата на Джун и Дей се пресичат съдбовно и историята придобива малко по друг нюанс – романтичен, ако изобщо може да съществува романтика в тази сива и ужасяваща действителност. Въпреки, че се борят един срещу друг, притъпили чувствата си от загубата на близките си, те разкриват тайна, която ги поставя от една страна на битката.

Историята е разказана от първо лице, от Дей и от Джун, което позволява на читателя да влезе в съзнанието и на двамата главни герои и да види действителността от две гледни точки.

Книгата ме грабна, признавам – и като идея и като начин на разказване, макар отдавна вече да не влизам във възрастовата група, за която е предназначена.

Препоръчвам на читателите и ще чакам с нетърпение следващите две книги от трилогията!

Петя Райчева – Книжарница Кафе-клуб Сиела

Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com