Откъс от „Легенда за Сигурд и Гудрун“ на Дж. Р. Р. Толкин

file_597_204

Предговор

В своето есе „За приказните истории“ (1947 г.), баща ми пише за книгите, които е чел в детството си, и там казва следното:

„Нямах почти никакво желание да търся скрити съкровища и да се бия с пирати, и „Островът на съкровищата“ ме остави равнодушен. Червенокожите индианци ми харесваха повече: там имаше лъкове и стрели (изпитвам и до днес напълно неудовлетворения копнеж да стрелям добре с лък), и непознати езици, и сцени от архаичен начин на живот, а най-вече, имаше гори. Но още повече харесвах земите на Мерлин и Артур, а най-много от всичко – безименния Север на Сигурд и вьолсунгите, и княза на всички дракони. Такива страни определено бяха за предпочитане“.

Несъмнено е отчетено, че древната старонорвежка поезия, позната под името „Старата Еда“ или „Поетичната Еда“, си остава дълбока, ако и да било подводна, сила в по-късното му творчество. Със сигурност е добре известно, че той извлича имената на джуджетата в „Хобит“ от първата поема в „Едата“ – „Вьолуспа“, предсказанието на пророчицата. По този повод с леко саркастичен, но свойствен за него тон, той отбелязва следното в писмо до свой приятел от декември 1937 г.:

„Аз самият не одобрявам особено „Хобит“, предпочитам своята собствена митология (която там е едва загатната) с нейния последователен ред… пред тази орда джуджета с едически имена от „Вьолуспа“, новоизлюпени хобити и ам-гълове (съчинени в безделни часове) и англосаксонски руни.“

Но със сигурност не е добре известно, дори почти никак не е известно (макар че може да бъде открито сред съществуващите публикации), че той е написал две тясно свързани поеми, занимаващи се с легендите за вьолсунгите и нифлунгите (или нибелунгите), използвайки съвременен английски език, адаптиран към старонорвежката метрика, които надхвърлят петстотин строфи. Тези поеми не са публикувани до днес, нито пък е цитиран някой ред от тях. Те се наричат Volsungakvi.a en nyja, „Нова песен за вьолсунгите“, и Gu.runarkvi.a en nyja, „Нова песен за Гудрун“.

Ерудицията на баща ми в никакъв случай не се ограничаваше до „англосаксонския“, а достигаше до превъзходно познаване на поемите от „Старата Еда“ и старонорвежкия език (термин, който в общата употреба е като цяло равносилен на староисландски, тъй като основната част от старата норвежка литература достига до нас в исландски препис). Всъщност в продължение на много години, след като става професор по англосаксонски в Оксфорд през 1925 г., той е също така и професор по старонорвежки, макар да не съществува такава титла; изнася лекции и семинари по старонорвежки език и литература от 1926 г. поне до 1939 г.. Но въпреки постиженията му в това поле, особено признати в Исландия, той никога не е писал за публикация нещо специфично на норвежка тематика – освен навярно двете „Нови песни“; и, доколкото ми е известно, за други такива текстове няма никакви доказателства, освен ако съществуването им не се подсказва от един запис, диктуван за машинопис, с неизвестна датировка и непредставляващ иначе интерес. Обаче съществуват много страници с бележки и чернови за лекциите му, макар в голямата си част да са написани много бързо и често на границата на нечетливото, или дори я преминават.

„Новите песни“ са възникнали от тези изследвания и принадлежат на същото време. Изкушавам се да ги датирам не от ранните, а по-скоро от късните му години в Оксфорд преди Втората световна война, но това не е нищо повече от незащитима интуиция. Двете поеми, които според мен са съчинени почти една след друга, представляват много съществено дело, и ми изглежда възможно, макар да е само предположение, лишено от каквито и да било доказателства, че баща ми се е обърнал към старонорвежките поеми като нов поетически проект след като е изоставил „Песен за Леитиан“ (легендата за Берен и Лутиен) към края на 1931 г.

Тези поеми се намират в сложно отношение със своите древни източници, те не са в никакъв случай преводи. Самите източници, разнообразни по характер, изобилстват от неясноти, противоречия и загадки, и тъкмо от съществуването на тези проблеми идва решимостта на баща ми да напише „Новите песни“.

Впоследствие той много рядко (доколкото ми е известно) говори за тях. Аз лично не си спомням нито един разговор с него по темата чак до последните дни от живота му, когато той ми каза за тяхното съществуване, и безуспешно се опита да ги издири. Но той мимоходом споменава тези произведения в писма до У. Х. Одън. В писмо от 29 март 1967 г., като благодари на Одън за изпратения превод на „Вьолуспа“, той изразява надежда в отговор да му изпрати „ако мога да се добера до него (дано не е изгубено) нещо, върху което работих преди много години, когато опитвах да изуча изкуството да се пише алитеративна поезия: опит да се обединят песните за вьолсунгите от „Старата Еда“, написани в старата осемстишна строфа fornyr.islag (под това име е позната метриката на старонорвежките алитеративни строфи, използвана в повечето от „едическите“ поеми, „стародавният стих“). А през следващата година, на 29 януари 1968-а, пише следното: „Ако не греша, тук някъде имам една дълга непубликувана поема, наречена Volsungakvi.a en nyja, написана в осемстишни строфи fornyr.islag на английски: опит да се организира едическият материал за Сигурд и Гунар.“

Да се „обедини“, да се „организира“ материалът от песните на „Старата Еда“: така се изразява около четирийсет години по-късно. Ако говорим конкретно за Volsungakvi.a en nyja, неговата поема като повествование представлява на практика подреждане и изясняване, кристализиране на последователна схема или структура. Но не трябва никога да се забравят следните негови думи: „Хората, които са написали всяка от тези поеми [от „Едата“] – не събирачите, които по-късно са ги преписали и обобщили – са ги написали

като отделни, индивидуални произведения, които да се слушат всяко само за себе си, като се има предвид някакво фоново знание за историята.“

Може да се каже, така ми се струва, че той представя своята интерпретация на източниците по начин, който да се възприема независимо от съмненията и споровете на „едическите“ и „нибелунговите“ изследвания.

Така че самите „Нови песни“ – изкусни поеми, плътно следващи както по метрика, така и по маниер „едическите“ песни – силно се открояват; тук те са представени като чист текст, без никаква редакторска намеса; всичко останало в книгата е допълнение.

И все пак това, че книгата съдържа още толкова много, изисква известно обяснение. Би могло да се допусне, че е добре да се даде някакъв коментар върху това, кое точно е своеобразното в начина, по който баща ми третира легендите. Да се предложат изчерпателни сведения за пространно дискутираните проблеми, които той се е опитвал да реши, би довело твърде лесно дотам, че „Новите песни“ да бъдат за пръв път издадени след около осемдесет години с увиснали на шиите воденичните камъни на академичната дискусия. Това изобщо не стои на дневен ред. Но ми се струва, че публикацията на тези поеми предлага възможност да чуем самия автор, посредством бележките, по които е подготвял лекциите си, да го чуем как говори (тъй да се каже) с характерен тон за същите онези елементи на несигурност и затруднение, които се откриват в старите легенди.

Трябва също да се каже, че неговите поеми не винаги са лесни за четене и това произлиза в частност от природата на старите поеми, които са били негови образци. В една от лекциите си той отбелязва: „Староанглийските текстове се стремят към широта, пълнота, размисъл, елегичен ефект.

Старонорвежката поезия се стреми да улови ситуацията, да нанесе удар, който ще се запомни, да освети момента с ярка светкавица – и съответно често е сбита, плътно сгъстява езика в смисъла и формата му… “ Това „улавяне на ситуацията“ и „осветяване на момента“, без ясно разгръщане на последователно повествование или други неща, наблягащи върху „момента“, ще бъдат видени като отличителна характеристика на „Новите песни“; и затова може би ще има нужда от някакво водачество в допълнение към

кратките бележки в проза, които той е добавил към някои от разделите на Volsungakvi.a en nyja.

По тази причина след дълги размишления добавих след края на всяка поема коментар, предназначен да изясни отпратките и епизодите, които навярно изглеждат мъгляви; а също и да посочи значителните отклонения на баща ми от старонорвежките източници, или пък между различните им варианти, като в тези случаи се указват неговите възгледи, където е възможно, с позоваване на казаното в лекциите му. Трябва да се подчертае, че нищо в тези негови чернови не подсказва, че е писал или че е имал намерение да пише собствени поеми по темата; от друга страна, както и би могло да се очаква, често се наблюдава съвпадение между гледищата, изразени в бележките за лекциите, и обработката на старонорвежките източници в неговите поеми.

Като общо въведение към „Старата Еда“ в тази книга съм цитирал пространно една по-завършена лекция с такова заглавие, а след нея съм прибавил кратки коментари върху текста на поемите, стихотворната форма и някои други теми.

По този начин, използвайки докрай бележките на баща ми и някои записки върху „старонорвежките въпроси“ и трагедията на вьолсунгите и нифлунгите, колкото и да са набързо нахвърляни и незавършени, аз съм се стремил съзнателно да направя тази книга в целостта ѝ дотолкова негово дело, доколкото е възможно. За нейния характер не трябва да се съди според преобладаващите в съвременния академизъм гледища. Тя е замислена по-скоро като представяне и свидетелство как той е възприемал, в съответното време, една литература, която дълбоко ценеше.

В коментарите наричам двете поеми „Песен за вьолсунгите“ (Volsungakvi.a) и „Песен за Гудрун“ (Gu.runarkvi.a). Но в заглавието на книгата, „Легенда за Сигурд и Гудрун“, възприех подзаглавието, което баща ми дава на Volsungakvi.a на първата страница на ръкописа – Sigur.arkvi.a en mesta, „Най-дългата песен за Сигурд“.

Ще бъде забелязано, че в книгата не се споменават оперите на Рихард Вагнер, познати под общото название „Пръстенът на нибелунгите“ или просто „Пръстенът“.

За своето дело Вагнер е разчитал предимно на старонорвежката литература. Неговите основни източници, които е използвал в превод, са песните от „Поетичната Еда“ и „Сага за вьолсунгите“, също както при баща ми. Голямата епическа поема „Песен за нибелунгите“, написана около началото на тринадесети век на средногорнонемски, съвсем не е била източник за либретите на Вагнер по същия начин, по който старонорвежките

творби, макар това да е на повърхността прикрито от употребата на имена в немска форма (Зигфрид, Зигмунд, Гюнтер, Хаген, Брюнхилде).

Но Вагнеровата трактовка на старонорвежките варианти на легендата е не толкова „интерпретация“ на древната литература, колкото нов и преобразяващ импулс, който взима елементи от старата северна концепция и ги поставя в нови отношения, адаптира, променя и изобретява с широк размах, според собствения си вкус и творчески намерения. Така че либретите на „Пръстенът на нибелунгите“, макар да се въздигат върху древни основи, трябва да се гледат не като продължение или развитие на стародавната героическа легенда, а по-скоро като ново и независимо произведение на изкуството, към което по своя дух и цел Volsungakvi.a en nyja и Gu.runarkvi.a en nyja нямат особено отношение.

ВЪВЕДЕНИЕ

 

Преди много години баща ми се позова на Уилям Морис* за както той го нарича „Големия епос на Севера“, който според него трябвало да бъде за нас „онова, което е било за гърците троянският епос“ и който за много десетилетия напред щял да бъде „за нашите наследници също толкова важен, колкото е за нас преданието за Троя“. По този повод баща ми забеляза: „Колко далечни и остарели звучат днес думите на Уилям Морис!

От неговото време насам разказът за Троя изпада в забрава с изумителна скорост. Но вьолсунгите не са заели неговото място.“

Очевидно е желателно една тема и жанр, станали толкова екзотични, да бъдат по някакъв начин „въведени“; и сметнах, че при тази първа публикация на „старонорвежките“ поеми на баща ми, ще бъде както любопитно, така и уместно да се предложи подобно въведение от автора, а не от редактора.

Никъде в бележките му по старонорвежки не се открива какъвто и да било намек за „Новите песни“, като изключим четири хвърчащи листчета с неизвестна дата, на които баща ми набързо е записал интерпретативни забележки за тях (включени са по-нататък в това издание). Макар да са особено интересни сами по себе си, те не представляват някакво мащабно гледище за стила и същината на неговите старонорвежки песни в исторически контекст; и тъй като напълно отсъстват подобни текстове, осмелих се да включа тук значителна част от уводната лекция (озаглавена „Общо въведение“) към курса, изнесен от него в Английския факултет в Оксфорд под наслов „Старата Еда“.

Нека се има предвид, че това представлява ръкописът и записът на лекция изнесена пред малка аудитория. Не би могло дори да се подозира намерение за публикация. Целта му е била да очертае своето гледище с широки и ясни движения. Поместил е насила „Едата“ в обширен времеви контекст и красноречиво е предал своята собствена концепция за тази по-езия и мястото ѝ в историята на Севера. В други лекции върху конкретни поеми или специфични въпроси той, естествено, се изразява предпазливо; но тук е могъл да прояви смелост и дори екстравагантност, и не е застраховал с квалификации всяко свое твърдение по тема, в която споровете около съмнителните сведения минират всяка стъпка. Всъщност изрази като „навярно“ и „вероятно“, като „някои твърдят“ и „би могло да се сметне“ красноречиво отсъстват от това негово писание.

Моето впечатление е, че става дума за относително ранен текст; а по-късно той е добавил немалко квалификации към първоначалните си твърдения. Оцеляла е също така по-ранна и много по-сурова чернова на лекция, озаглавена „Старата Еда“. Тя е била изнесена по спешност пред неназован „клуб“, но на нейна основа е съставена много по-прецизната лекция, която е отчасти приведена тук. Баща ми се е отнесъл към онзи първи текст по характерен за него начин: задържал е някои фрази, но много е пренаписвал и добавял, и в резултат се е получил нов ръкопис. Не подлежи на съмнение, че тъкмо тази по-ранна форма на лекцията е прочел под това заглавие пред Есеистичното общество на колежа Ексетър на 17 ноември 1926 г. Но колко време е минало между двата текста, е невъзможно да се каже.

Помествам го тук в по-късния му вариант най-вече за да се чуе гласът на автора на публикуваните поеми, тъй както е писал (с намерение да говори) лично и живо за „Поетичната Еда“ – тема, по която никой не го е чувал след последната му лекция по старонорвежки в Оксфорд преди около седемдесет години.

Текстът е написан набързо и не навсякъде е напълно четим, тъй че тук е внимателно редактиран и леко съкратен, като в квадратни скоби са добавени няколко обяснения и бележки под линия.

Начало

 

В дни стародавни

без дъно бе светът:

нямаше бряг,

нито бурно море,

без стени бе земята,

без свод – небето,

зейнала бездна

без злак, без стръкче.

 

Тогава се потрудиха

тежко боговете,

сияйния свят

строиха здраво.

Над вълните възлезе

величавото слънце,

тучната трева

в утрото огрея.

 

Те високо възправиха

сводове, кули,

с подпори полирани,

с позлатени стълбове,

в скалата изсякоха

стръмни валове,

ковачници, крепости

скроиха нетленни.

 

В чертозите почнаха

чудно веселие,

твориха човеци,

като тях изкусни;

под небесните хълмове,

нависоко сградени

без злост заживяха

в забравено време.

 

Страховити сенки

от сумрака плъзнаха

над мъгливите ридове

край Морето без бряг,

врази вековечни,

воини на мрака,

от прастара пустош,

първични, древни.

 

Война се отпочна:

великани превзеха

зидове, замъци,

замря радостта.

Планини се преместиха,

прогърмя Океанът

силно и страшно,

Слънцето изтръпна.

 

Боговете се сбраха

в бисерни зали,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха,

ориста да отвардят,

вразите да смажат,

лек да добият,

та лъчи пак да бляснат.

В разгорения огън

от гняв нажежен

бе сръчно изсечен

чукът най-тежък.

Гръм и мълнии

могъщият Тор

размаха сред тях –

разделени, сразени.

 

Вековечни врази

веднага побягнаха,

от стените отблъснати,

със страх се загледаха;

заехтя Земята,

зарева и морето,

и ледните ридове

по ръба на света.

 

Песен поде

пророчица древна,

заслушаха замъците –

тя застана високо.

За съдбовност и смърт

словата ѝ бяха,

за последната битка,

що боговете чака.

 

„Рогът на Хеймдал

реве в ушите ми;

Огненият мост

се огъва под конници;

Ясенът страда,

треперят ръцете му,

Вълкът се събужда,

воини яздят.

Мечът на Сурт

морав дими;

Змеят заспал

замърда в морето;

от пристан в пъкъла

призрачен кораб

стоварва легиони

за сетната битка.

 

Вълкът Фенрир

вече чака Один,

а пламъкът на Сурт –

прекрасния Фрейр;

дълбокият дракон

дебне Тор –

нима загива

Земята вече?

 

В ден съдбовен

дойде ли някой,

от смъртта вкусил

и вече безсмъртен,

погубил змея,

потомък на Один,

не ще загине

Земята тогава.

 

Шлем ще носи,

а в шепата – мълния,

ще е лумнал духът му,

а ликът – царствен.

Сурт ще се сгърчи,

ще се скрие Змеят,

Вълкът ще се срине

и свят ще има.“

Боговете се сбраха

на било високо,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха.

Слънцето спретнаха,

сребърната луна,

задружно заплаваха

по звездни моря.

 

Фрейр и Фрея

фиданки насадиха,

жилави треви

и живи цветя;

Тор в колесницата

трещеше отгоре им,

през дверите бързаше

към бърдата от камък.

 

По земята зелена

закрачи Один,

морен от мъдрост,

мора предвидил,

Господ на господарите,

гордите богове,

пръсна семето си,

прадед на герои.

 

Съгради Валхала,

величава и бляскава,

с колони от копия,

с керемиди от щитове.

Оттам засноваха

над земята гарвани,

а орел на вратите

остана да чака.

Многото гости

мрачно пееха,

медовина преглъщаха

и месо от глиган:

могъщи воини

в метални ризници,

сбрани в чертога,

чакат Избраника.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s