Пътешествие до края на нощта

Autrefois, quand j’étais marmot,
J’avais la phobie des gros mots,
Et si j’pensais „merde“ tout bas,
Je ne le disais pas…
Mais
Aujourd’hui que mon gagne-pain
C’est d’parler comme un turlupin,
Je n’pense plus „merde“, pardi!
Mais je le dis. 

Georges Brassens
Le pornographe, 1958

Пътуването към края на нощта по никакъв начин не може да бъде светло пътешествие. Нищо прекрасно няма по пътя, където човешкото преминава през телесната агония на мрака и се впуска в бездната на собственото си обезличаване и смърт. Броженията на Бардамю, герой лишен от всякаква очарователност, се случват сред пропадналата и загнила действителност – така, както ги усеща и вижда Луи-Фердинан Селин (Louis-Ferdinand Destouches – Célinе).

Обобщенията изглеждат претенциозни, но може би не могат да бъдат други. Смелостта на цинизма има нужда да говори от свое име, и за себе си, и за всичко друго.

Всъщност авторът разказва своето лично пътуване. Мислите му са откровени, по-скоро неприятни и грозни. А думите му са всичко друго, но не и някаква превзета литературност. Прост, жаргонен слог, известен като арго (argot – „циничен“, но не и пошъл сленг във френския език), едва след него добил толкова широко разпространение, за да успее след това да се самоунищожи от пренасищане в различните му езикови модулации.

Селин е учителят на Хенри Милър и Уилям Бъроуз, любимецът на Чарлз Буковски. Но сякаш след него те бледнеят, а след тях всеки писателски напън изглежда е отговор на въпроса – „Какво е да се пише след Холокост?“. Едно повторение на катастрофата, която се случва постоянно и всеобхватно, един нелеп реквием за ненужен никому човек.

Може би и самият Селин не е бил нужен – нито на първата, нито на втората си жена, нито на единствената си дъщеря, нито на котарака си Бебер. Бил е ненавиждан много повече, отколкото колебливите признания за неговия лош талант. Във всеки случай основателно, имайки предвид омразата, която се лее от неговите страници. Конкретно в писмата му, в откритата му неприязън към някои прослойки евреи. Но отвращението му далеч надхвърля еврейския етнос – то е първично, нечовешко.

Малко хора могат да му простят (а и на какво рационално основание?), но той, всъщност, няма нужда от реабилитация. Неговата парадоксална роля е именно такава – да бъде ужасяващо антихуманен и същевременно с това именно посредством тази модернистична погнуса да демонстрира отчаян жест към изгубения хуманизъм. Не напразно жестокостта му се сравнява с тази на Достоевски или с нихилизма на Ницше, които по различен начин и по различни пътища се опитват да разпънат човека, за да може след това той да се роди наново, да възкръсне. С тази разлика, че Селин не вярва нито в някакъв бог, нито в свръх-човека.

Днес Луи-Фердинан Селин (1894-1961) продължава да бъде аутсайдер. За много хора той е все още непознат, а ако все пак се знае, то е твърде едностранно, бегло.

Интересен е личният му екзистенциален път. Преживял двете световни войни, противно на обвиненията и клеветите, остава до края на живота си честен спрямо потресаващото двуличие на тълпите, борещи се за власт и най-примитивно доволство, когато всъщност живота им виси на косъм, когато самият им живот не струва и стотинка; срещу онези, които преминават всякакви трансформации, за да бъдат накрая почетени като герои на Съпротивата и обсипани с лукса, който им носи това незаслужено звание. Селин никога не е бил в услуга на Райха, никога не е споделял нацистката военна политика. Бил е истински индивидуалист, анти-семит, да, до голяма степен анархист по убеждение, крайно далечен с представите си, за да бъде част от колаборационистите. Ето защо не се ползва от привилегиите по време и след Втората световна война. Напротив – животът му протича из най-голямата мизерия и нищета на времето. Бил е обвиняван за своите изказани мисли, които така безпардонно си позволява да споделя в най-неподходящия исторически период.

В крайна сметка Селин съществува същия живот, какъвто самия той описва в книгите си; жалък и безнадежден, той цял живот плаща „кредита си на смъртта“; живурка в осакатената си телесност с примитивната ненаситност на животно. Да, той обича безмълвието на животните – тяхното страдание вижда по-честно, защото е лишено то фалша на думите. И всъщност именно това е пътешествието, което лично той поема. Да премине през обезличаващия мрак, до края.

Да, Селин се гордее, че е истински писател, че не се е продал с участието си в нито една организация, партия, вестник. До края на живота си печели единствено от работата си на лекар в най-долния квартал на Париж. И оставя след себе си съмнението, разбира се и след някои известни други: струва ли си изобщо да се пише нещо – онова горчиво съмнение в литературата, което вече не напуска нито един честен съвременен писател.

Книжарница Сиела и Книгомания, Mall of Sofia

Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s