Откъс от „Алекс Фъргюсън: Моята автобиография“

Изображение

ВЪВЕДЕНИЕ

 

Преди няколко години започнах да събирам идеите си за тази книга, като си водех бележки през времето, незаето от моята работа. Планът ми от самото начало беше да сглобя един разказ, който да бъде интересен както за хората във футбола, така и за онези извън него.

И така, макар че моето пенсиониране изненада мнозина в нашия бизнес, тази автобиография се оформяше в ума ми от много години. Тя е допълнение към „Мениджър на своя живот“, една по-ранна книга. По тази причина се спирам само накратко на своята младост в Глазгоу и на здравите приятелства, които създадох в Абърдийн, и настоящото издание по-скоро е посветено на моите вълшебни години в Манчестър. Тъй като самият аз съм ненаситен читател, подходих с ентусиазъм към написването на книга, която обяснява някои от тайните на моята професионална сфера.

В едно пътешествие във футбола, продължаващо цял живот, има спадове, дъно, поражения и разочарования. В ранните си години в Абърдийн и Манчестър Юнайтед осъзнах веднага, че целта е да се изградят доверие и лоялност у играчите и аз трябваше да им ги дам първи. Това е отправната точка за връзката, върху която се изграждат великите начинания. Умението ми да наблюдавам внимателно ми помогна много. Някои хора влизат в стаята и не забелязват нищо. Използвайте очите си – ще разберете, че всичко е пред вас. Аз използвах тази способност при оценяването на тренировъчните навици, моделите на поведение и настроението на играчите.

Разбира се, че майтапите в съблекалнята и всички мои съперници на треньорската скамейка много ми липсват: онези страхотни чешити от старата школа, които бяха големите имена в играта, когато аз дойдох в Юнайтед през 1986 г. Рон Аткинсън не изпита никакво огорчение, след като напусна клуба, и винаги ни хвалеше. Джим Смит е прекрасен човек и добър мой приятел. Неговото гостоприемство може да ви задържи у тях цяла нощ. Когато се прибирах вкъщи след такава нощ, върху ризата ми имаше следи от пепел от пура.

Големия Джон Силет, който тренираше Ковънтри Сити, беше също така чудесна компания; няма да забравя и покойния Джон Лиал, който ме напътстваше през моите ранни години и ми отдели толкова много време. Първата ми среща с Боби Робсън беше през 1981 г., когато Абърдийн изхвърли Ипсуич в елиминационната фаза на Купата на УЕФА. Боби дойде в нашата съблекалня и стисна ръката на всеки един играч. Това беше истинска класа и неговото ценно приятелство никога не бе забравено. Неговата кончина беше голяма загуба в нашия живот.

Имаше и други от старата школа, които бяха оцелели, защото притежаваха трудова етика, достойна за възхищение. Ако отидех на мач на резервите, там винаги щях да намеря Джон Ръдж и Лени Лорънс, както и една от големите личности в този спорт, чиито формации на Олдъм носеха незаменима свежест. Имам предвид големия Джо Ройл. Олдъм ни поизплаши в няколко мача. Да, всичко това ми липсва. Хари Реднап и Тони Пюлис са други големи образи от моето поколение, а Сам Алърдайс ми стана голям приятел.

Имах късмета да работя с прекрасен и лоялен екип в Юнайтед. Някои от тях работиха за мен в продължение на повече от двайсет години. Моята лична секретарка Лин Лафин ме последва в пенсионирането и все още ми е лична секретарка в новия ми офис; Лес Кършоу, Дейв Бушел, Тони Уелън и Пол Макгинес. Рецепционистката Кат Фипс, която се грижеше и за залата за брифинги след мач на „Олд Трафорд“, работи в Юнайтед над 40 години. Джим Райън, вече пенсионер, брат ми Мартин, който работеше като скаут в чужбина над седемнайсет години (доста трудна професия), и Брайън Маклеър.

Норман Дейвис: какъв човек! Верен приятел, който се спомина преди няколко години. Неговият заместник в работата по екипировката Албърт Морган също е стойностна личност, чиято лоялност никога не бе поставена под съмнение. Нашият лекар Стив Макнали, главният физиотерапевт Роб Суайър и целият му екип, Тони Стръдуик и неговата група от енергични спортни учени, нашите момичета от пералнята, кухненският персонал, главният офис на Джон Аликзандър, Ан Уайли и всички момичета. Джим Лоулър и целият му екип ловци на таланти. Ерик Стийл, треньор на вратарите. Саймъни Стив Браун от екипа по видеоанализ. Екипът, който се грижеше за терена, ръководен от Джо Пембъртън и Тони Синклер. Екипът по поддръжка със Стюарт, Греъм и Тони: всичките трудолюбиви момчета. Може би съм пропуснал един или двама, но съм сигурен, че те знаят, колко ги уважавам всичките.

Помощниците и треньорите ми помагаха много през годините. Арчи Нокс, истински мой съюзник в ранните години, Брайън Кид, Ноби Стайлс, Ерик Харисън, един наистина великолепен треньор на юношите. Стив Макларън, много иновативен и енергичен треньор. Карлош Кейрош и Рене Мюленстийн – двама прекрасни треньори – и моят помощник-мениджър Мик Фелън, изпечен в занаята, адски наблюдателен, истински футболен човек.

Основите на моето мениджърско дълголетие бяха положени от Боби Чарлтън и Мартин Едуардс. Най-големият им подарък към мен беше времето, осигурено за изграждане на цялостен футболен клуб, а не толкова на конкретен футболен отбор. Тяхната подкрепа беше последвана от чудесните отношения между мен и Дейвид Гил през последното десетилетие.

Пишещият тази книга трябва да преброди надлъж и нашир страната на футболните спомени. Надявам се пътуването заедно с мен да ви се понрави.

 

ПРЕДГОВОР

Преди почти три десетилетия аз за първи път излязох през тунела и стъпих на терена за своя първи домакински мач – чувствах се нервен, изпитвах неудобство. Помахах към „Стретфорд Енд“ в западния сектор на стадиона и бях представен като новия мениджър на Манчестър Юнайтед. Сега аз крачех по същия път през тунела към терена, този път вече изпълнен с увереност, за да се сбогувам.

Контролът, който успях да установя върху Манчестър Юнайтед, е нещо, с което малцина мениджъри някога ще могат да се похвалят. Колкото и да се чувствах уверен в своите способности, когато през есента на 1986 г. напуснах Абърдийн, не можех да зная, че всичко ще се нареди така добре.

След сбогуването през май 2013 г. ключовите моменти нахлуха в ума ми: победата в третия кръг за Купата на Футболната асоциация срещу Нотингам Форест през януари 1990 г., когато голът на Марк Робинс ни изпрати по пътя към финала, а моята работа изглеждаше да се крепи на косъм; преминаването през цял месец без победа, което започна да подкопава моята увереност.

Ако го нямаше успеха срещу Кристъл Палас за ФА Къп четири години след моето идване, щяха да се появят сериозни съмнения дали съм подходящ за тази позиция. Никога няма да разберем колко близо до уволнението съм бил, тъй като това решение така и не беше прокарано пред Борда на директорите на Юнайтед. Без този триумф на „Уембли“ обаче тълпата от привърженици щеше да намалее. Неудовлетворението можеше и да помете клуба.

Боби Чарлтън щеше да се противопостави на всеки опит да бъда уволнен. Той познаваше работата, която вършех, изграждането на основата чрез развитието на младежките и детските отбори, как облагородявах много неща в клуба, часовете, отделени от мен, за реформиране на всички функции. Председателят Мартин Едуардс също знаеше това и на тези двама мъже им прави чест, че имаха смелостта да застанат до мен в онези мрачни времена. Мартин сигурно е получавал множество гневни писма с настоявания да бъда изхвърлен.

Спечелването на Купата на Асоциацията през 1990 г. ни даде глътка въздух и затвърди убеждението ми, че това е чудесен клуб, с който да печелиш трофеи. Триумфът на „Уембли“ отключи нашия добър период. И все пак на сутринта след победата един вестник зая-ви: „Добре, ти доказа, че можеш да спечелиш ФА Къп, а сега си върви обратно в Шотландия“. Никога не забравих това.

 

РАЗМИШЛЕНИЯ

 

Ако трябва да обобщя с някакъв футболен резултат какво беше Манчестър Юнайтед, първото което ми идва наум, е Мач №1500 – последният ми мач. Уест Бромич (Албиън) – Манчестър Юнайтед – 5:5. Пълна лудница. Красота. Забавление. Бяс.

Ако някой отидеше да гледа Манчестър Юнайтед, това беше заради головете и драмата. Не беше за хора със слаби сърца. Не можех да се оплаквам, че изтървахме аванс от 5:2 срещу Уест Бромич за девет минути. Въпреки това надве-натри изразих своето възмущение, но всичко беше прозрачно за играчите. Казах им: „Благодаря ви, момчета. Адски хубаво изпращане ми спретнахте!“

Дейвид Мойс вече беше посочен като мой наследник. Когато седнахме в съблекалнята след мача, Райън Гигс се пошегува: „Дейвид Мойс току-що подаде оставка“.

Независимо от някои пропуквания в защитата, този ден аз бях горд и с облекчение поверявах тази чудесна група играчи и персонал в ръцете на Дейвид. Бях свършил своята работа. Семейството ми беше там, в ложата „Реджис“, на стадиона на Уест Бромич, а пред мен се простираше един нов живот.

Беше един от онези дни, които се развиват като насън. Уест Бромич подходиха с класа и се грижеха за мен перфектно. По-късно ми изпратиха тимовите листове, подписани от играчите в двата отбора. Повечето от членовете на моето семейство бяха с мен: трима синове, осем внуци и един или двама близки приятели. Радвах се, че бяха там и преживявахме заедно тази последна задача. Семейството ми излезе като едно цяло.

Когато слизах по стълбите на клубния автобус извън стадиона на Уест Бромич, ми се искаше да съхраня всеки миг. За мен не беше трудно да се оттегля, защото знаех, че моментът е подходящ. Предишната вечер играчите обявиха, че искат да ми направят подарък по случай моето оттегляне. Тяхната специална изненада беше красив „Ролекс“ от 1941-ва, годината, в която съм роден, като стрелките бяха нагласени на 03,03 следобед, минутата на появяването ми на тоя свят в Глазгоу на 31 декември 1941 г. Поднесоха ми също и албум със снимки, обхващащи престоя ми в Юнайтед, с моите внучета и цялото семейство на двойната страница. Рио Фърдинанд, маниак на тема часовници, беше инициаторът на идеята за главния подарък.

След като албумът и часовникът ми бяха поднесени и в стаята се разнесоха аплодисменти, по лицата на някои от играчите забелязах едно специфично изражение. Част от тях не знаеха как да приемат ситуацията, защото винаги съм бил до тях – с някои в продължение на 20 години. Видях изражение на празнота, което сякаш казваше: какво ли ни очаква сега? Някои не се бяха сблъсквали с друг мениджър освен с мен.

Оставаше още само един мач и аз исках към него да се подходи сериозно. Водехме с три на нула след половин час игра, но на Уест Бромич не им се щеше да ми устроят леко и приятно изпращане. Джон Сивбек отбеляза първия гол за Юнайтед, когато аз застанах начело, на 22 ноември 1986 г. Последният гол от моя период пък бе записан на името на Хавиер Ернандес на 19 май 2013 г. При 5:2 за нас мачът можеше и да завърши с 20:2 в наша полза. При 5:5 ние можехме да загубим и с 20:5. Защитата ни беше пълна каша. Уест Бромич отбелязаха три гола за пет минути, като Ромелу Лукаку постигна хеттрик.

Въпреки че нашият стремеж към победата бе пометен в късната фаза на мача, в съблекалнята после се усещаше някаква лекота. След последния съдийски сигнал ние останахме на терена, за да поздравим сектора на Юнайтед. Гигси ме бутна напред и всички играчи застанаха зад мен. Бях сам-самичък пред мозайка от радостни лица. Нашите фенове прекараха целия ден в песни, скандиране и вдигане на шум. Щях да се радвам много, ако бяхме спечелили с 5:2, но в някакъв смисъл 5:5 беше подходящо за завършек. Това беше първото равенство 5:5 в историята на Висшата лига и първото в моята кариера: последното парченце история в моите последни 90 минути.

Върнах се в Манчестър и моят офис се оказа засипан от пощенски пратки. Реал (Мадрид) ми изпращаха красив подарък – макет на площад „Сибелес“ от масивно сребро, където е фонтанът на Мадрид, при който те празнуват титлите си от Примера дивисион. Имаше и прекрасно писмо от Флорентино Перес, президента на Реал. Друг подарък пристигна от Аякс и още един от Едвин ван дер Сар. Лин, моята лична секретарка, се бореше с купища кореспонденция.

За домакинството ни срещу Суонзи Сити предишната седмица, последното ми на „Олд Трафорд“, не знаех какво да очаквам освен шпалира, разбира се. По това време бяхме в края на една натоварена седмица, когато казвахме на семействата си, приятелите, играчите и персонала, че съм избрал да премина към един нов етап от своя живот.

Семената на моето решение да се откажа бяха посети през зимата на 2012 г. Около Коледа мисълта за това се изясни и затвърди в ума ми: „Ще се оттегля“.

„Защо ще правиш това?“, попита ме Кати.

„През последния сезон, откакто загубихме титлата в последния мач, не бих могъл да понеса още една такава изненада – казах й аз. – Просто се надявам този път да спечелим първенството и да достигнем до финала на Шампионската лига или на ФА Къп. Това би било велик завършек.“

Кати, която беше загубила сестра си Бриджит през октомври и се бореше да преодолее този удар, бързо се съгласи, че това е правилният път. Нейното разбиране беше, че ако искам да правя нови неща в своя живот, все още имам време, все още съм достатъчно млад. Според договора бях задължен да уведомя клуба до 31 март, ако възнамерявах да отстъпя позицията през това лято.

По стечение на обстоятелствата Дейвид Гил ми се бе обадил една неделя през февруари и ме беше помолил да дойде у нас и да се видим. В неделя следобед? „Готов съм да се обзаложа, че иска да подаде оставка като изпълнителен директор“, предположих аз. „Или е това, или ти ще бъдеш уволнен“, отвърна Кати. Новината на Дейвид беше, че той освобождава позицията на изпълнителен директор в края на сезона. „Дяволите да го вземат, Дейвид“, казах аз. И му съобщих, че съм взел същото решение.

В следващите дни Дейвид ми позвъни, за да ме уведоми да очаквам скоро обаждане от семейство Глейзър. Когато то дойде, заявих на Джоел Глейзър, че между моето решение и това на Дейвид да прекрати работата си по ежедневния контрол няма нищо общо. Аз достигнах до този извод около Коледа, казах му. Обясних причините. Смъртта на сестрата на Кати през октомври беше променила нашия живот. Кати се чувстваше изолирана. Джоел ме разбра. Решихме да се видим в Ню Йорк, където той се опита да ме разубеди за оттеглянето. Уверих го, че високо ценя неговите усилия да ме задържи, и му благодарих за подкрепата. Той ми благодари за цялата ми работа.

Тъй като нямаше изгледи аз да променя мнението си, разговорът се прехвърли към темата кой би могъл да ме замести. Решението бе единодушно – Дейвид Мойс беше човекът.

Дейвид дойде вкъщи, за да обсъдим потенциалната възможност за наемането му. За семейство Глейзър беше важно след официалното ми оттегляне да няма дълъг период на спекулации. Те искаха новият мениджър да заеме мястото в рамките на няколко дни подир това.

Мнозина шотландци имат суров нрав: силна воля. Когато те напуснат Шотландия, тези качества им служат само за едно. Да бъдат успешни. Шотландците не напускат, за да избягат от миналото. Те се местят, за да станат по-добри в нещо. Можете да видите това по целия свят, особено в Америка и Канада. Напускането на родината ти дава непоколебимост. Това не е маска, то е решимостта да довършваш нещата докрай. Някои хора припознават този шотландски суров характер и в мен самия.

Шотландецът в чужбина не е лишен от чувство за хумор. На Дейвид Мойс не му липсва остроумие. В своята работа обаче шотландците приемат задълженията сериозно – едно неоценимо качество. Хората много пъти са ми казвали: „Никога не те виждаме да се усмихваш по време на двубой“. Отговарях им: „Не съм там да се усмихвам, там съм да спечеля мача“.

Дейвид притежава някои от тези черти. Зная от какво семейство произхожда. Баща му беше треньор в Дръмчепъл, където аз играех като момче. Дейвид Мойс старши. Тяхната фамилия има развито семейно чувство. Не казвам, че това само по себе си е причина да нае-меш някого, но ми се иска да видя добра основа в човек, предложен за толкова висока длъжност. Напуснах Дръмчепъл през 1957 г., когато Дейвид все още е бил малко момче, така че не сме се засекли директно, но знаех тяхната история.

Семейство Глейзър харесаха Дейвид. Те веднага бяха впечатлени от него. Първото нещо, което бяха забелязали, беше, че той е директен. Положително качество е да говориш за себе си прямо. И една грижа по-малко: аз никога нямаше да попреча на Дейвид по никакъв начин. След 27 години като мениджър защо да се намесвам отново във футбола? На мен ми беше време да загърбя тази част от своя живот. В същата степен бях уверен, че за Дейвид не би било проблем да възприеме нашите традиции. Той имаше добър нюх за таланта и предлагаше прекрасен футбол в Евертън, когато му беше позволено да закупи играч от висока класа.

Казах си, че няма да съжалявам заради оттеглянето си. Това няма да се промени. Когато човек достигне седемдесетте, е много лесно да се срине бързо и физически, и умствено. Аз обаче бях ангажиран от момента, в който застанах встрани от играта – поех проекти в Америка, че и отвъд нея. Рискът да изпадна в леност не съществуваше. Търсех нови предизвикателства.

В дните около обявяването на новината много ми беше трудно да кажа на служителите в Карингтън, нашата тренировъчна база. Особено ясно си спомням как споменах промените в своя живот и смъртта на сестрата на Кати и чух едно „Ах“, което изразяваше съчувствие. Това наистина проби моята броня. Усетих истински прилив на емоции.

В деня преди официалното изявление бяха започнали да се разпространяват слухове. До този момент аз все още не бях казал на брат си Мартин. Беше трудно да управляваш процеса, особено от гледна точка на Нюйоркската фондова борса, така че частичното изтичане на информация ме изложи пред някои от хората, на които исках да се доверя.

В сряда сутринта на 8 май бях събрал целия футболен щаб в стая-та за видеоанализ, главния екип – в столовата, играчите – в съблекалнята. В момента, в който влязох в съблекалнята, за да кажа на отбора, клубът направи изявлението в нашия уебсайт. Мобилните телефони не бяха разрешени. Не исках никой да оповестява новината, преди аз да имам възможност да кажа на всеки в тренировъчната база. Въпреки това поради слуховете те знаеха, че щеше да се случи нещо голямо.

Казах следното на играчите: „Надявам се да не съм разочаровал някои от вас, защото според мен може да сте смятали, че ще остана“. Бяхме заявили на Робин ван Перси и Шинджи Кагава например, че няма да се оттегля скоро, което беше вярно по онова време.

„Нещата се променят – продължих аз. – Смъртта на сестрата на моята съпруга беше драматична промяна за мен. Аз искам също така да си тръгна като победител. И си тръгвам като победител.“

Някои от техните лица изразяваха шок. „Отидете на конните надбягвания днес и се забавлявайте – заръчах им аз. – Ще се видим в четвъртък.“ Вече бях освободил играчите в сряда следобед, за да отидат до Честър. И всеки го знаеше. Беше част от плана. Не исках хората да смятат играчите за безсърдечни, защото посещават надбягванията в Честър в деня, когато съм им казал сбогом. Затова една седмица предварително потвърдих, че ще отидат.

Тогава се качих при футболния екип и им го съобщих. Те всички ръкопляскаха. „Радваме се да се отървем от теб“, отбелязаха един или двама.

От двете главни групи играчите бяха по-шашнати. При такива обстоятелства умовете им мигновено са се изпълнили с въпроси: „Дали новият мениджър ще ме хареса? Дали през следващия сезон ще съм все още тук?“ Треньорите вероятно са мислели: „Това сигурно е краят за мен“. За мен пък бе дошъл моментът да изоставя цялото това обявяване и обясняване и да си събера мислите.

Предварително бях решил да се прибера веднага вкъщи, защото знаех, че медиите ще изригнат. Не исках да излизам от Карингтън през рояк от журналисти и под светкавиците на фотоапаратите.

У дома се заключих. Джейсън, моят адвокат, и Лин изпратиха съобщения едновременно със самото обявление. Лин последователно изпращаше съобщения в продължение на 15 минути. Стана ясно, че 38 вестника по целия свят бяха поставили новината на първа страница, между тях беше „Ню Йорк Таймс“. В британските вестници имаше притурки от по 10 и 12 страници.

Обхватът и дълбочината на това отразяване ме ласкаеха. През годините съм имал търкания с медиите, но никога не се е стигало до омраза. Зная, че журналистите са под голямо напрежение. Те трябва да направят всичко възможно да изпреварят телевизията, Интернет, Фейсбук, Туитър – много неща, а тях през цялото време ги наблюдава редакторът. Това е трудна сфера.

Отразяването също така доказа, че медиите не изпитват злоба към мен независимо от всичките ни конфликти. Те оценяваха стойността на моята кариера и онова, което аз привнесох на пресконференциите. Дори ми поднесоха подарък – торта със сешоар отгоре и една чудесна бутилка вино. Подаръкът беше добре приет.

На мача със Суонзи говорителят на стадиона пусна „Моят път“ на Синатра и „Незабравимо“ на Нат Кинг Кол. Ние го спечелихме по същия начин, по който надделявахме в толкова много от 895-те победни мача за моите отбори: с късен гол в 87-ата минута на Рио Фърдинанд.

Речта ми на терена беше пълна импровизация. Нямах никакъв сценарий. Всичко, което предварително знаех, беше, че няма да похваля никого персонално. Не ставаше дума за директорите, за феновете или за футболистите – беше за футболния клуб Манчестър Юнайтед.

Насърчих публиката да подкрепя следващия мениджър Дейвид Мойс. „Искам да ви напомня, че тук сме преживявали и лоши времена – казах аз на микрофона. – Клубът застана зад мен. Целият ми екип застана зад мен. Играчите застанаха зад мен. Затова вашата задача сега е да застанете зад нашия нов мениджър. Това наистина е важно.“

Ако не бях споменал Дейвид, хората навярно щяха да попитат: „Добре, ами дали Фъргюсън е поискал Мойс?“ Ние трябваше да покажем нашата безусловна подкрепа към него. Клубът трябваше все така да побеждава. Това беше желанието, което ни свързваше всички заедно. Аз съм ръководител на клуба. Аз искам успехите да продължават не по-малко от когото и да било друг. Сега аз можех да се наслаждавам на мачовете по начина, по който Боби Чарлтън го правеше, след като се оттегли. Гледаш как очите на Боби светят след някоя победа, как потрива доволно ръце. Харесва му. Искам тъкмо това за себе си. Да мога да посещавам жребий за европейски мачове и да казвам: „Гордея се с този отбор, това е велик клуб“.

На събитието извиках до себе си Пол Скоулс. Знаех, че няма да му е приятно, но не можах да се въздържа. Пол също се оттегляше. Също така пожелах на Дарън Флечър скорошно оздравяване от неговото чревно заболяване, от каквото малцина са сполетявани.

На летището няколко дни по-късно един човек ме доближи с плик в ръка и каза: „Щях да ви изпратя това по пощата“. Беше статия от ирландски вестник, която твърдеше, че съм напуснал клуба така, както съм го управлявал: според своите лични условия. „Типично за Фъргюсън“, пишеше авторът. Това ми хареса. Аз самият възприемах времето, прекарано начело на Юнайтед, по този начин и изпитах гордост, че и друг го беше видял така.

Когато вече липсвах в схемата, Дейвид доведе трима от своя екип – Стив Раунд, Крис Удс и Джими Лумсден. Той добави също Райън Гигс и Фил Невил, което означаваше, че Рене Мюленстийн, Мик Фелън и Ерик Стийл загубиха работата си. Беше решение на Дейвид. Казах му, че бих се радвал да запази моя екип, но не е моя работа да му се меся или да му преча да си доведе свои помощници.

Джими Лумсден беше прекарал доста време с Дейвид. Познавах го от дните ми в Глазгоу. Джими е роден на около миля от моето родно място, в следващия квартал след „Говън“. Той е готин дребосък и добър футболен специалист. Просто изпитах разочарование, че сериозни хора си загубиха работата, което обаче се случва във футбола. Но го приеха добре. Казах и на тримата колко много съжалявам, че не можаха да останат. Мик, който беше до мен от двайсет години, ми отговори, че няма защо да се извинявам, и ми благодари за всичките хубави моменти, които сме преживели заедно.

Като се връщах назад, мислех не само за големите победи, а също и за пораженията. Загубих три финала на ФА Къп – от Евертън, Арсенал и Челси. Загубих финали за Купата на Лигата от Шефилд Уензди, Астън Вила и Ливърпул. И два финала в Шампионската лига от Барселона. Това беше също част от коравата тъкан на Манчестър Юнайтед: да не се предаваш и да си възвърнеш силата. Винаги съм бил наясно, че животът не може да бъде само победи и празнични шествия с отворения автобус. Когато загубихме финала на ФА Къп от Евертън през 1995-а, аз казах: „Това е положението, ще трябва да направя промени“. И ги направих. Вкарахме млади играчи, така наречения Випуск ’92. Не можехме повече да ги държим в резерв. Те бяха специална група момчета.

Загубите на Манчестър Юнайтед на терена оставят следа в теб самия. Не съм такъв тип човек, който след поражение ще се намръщи, ще помисли малко и после ще продължи по същия начин. Когато загубиш финал, това ти се отразява дълбоко, особено ако си имал двайсет и три удара към противниковата врата, а съперникът ти е имал два, или ако накрая загубиш с дузпи. В такива моменти винаги първо си казвах: „Бързо мисли какво ще правиш“. Умът ми веднага се заемаше с подобренията и възстановяването. Имах предимството да съм способен на бързи пресмятания в случаи, когато по-лесно би било просто да се отчаеш.

Понякога загубите са най-добрият резултат. Да реагираш на сполетялото те нещастие, е важно качество. Да показваш сила и в най-лошите си периоди. Има една велика поговорка: „Просто още един ден в историята на Манчестър Юнайтед“. С други думи, да отвръщаме на удара е част от нашето съществуване. Ако си апатичен при загуба, бъди сигурен, че ще губиш много. Ние често губехме две точки, защото противникът изравняваше с последния шут по топката в мача, обаче после правехме серии от по шест или седем победи. Това не е случайно.

Част от културата на фена е да отиде на работа в понеделник изпълнен с емоции от мача през уикенда. Един човек ми писа през януари 2010 г.: „Бихте ли ми възстановили, моля, 41 паунда, които платих за билета си в неделя? Вие обещахте забавление, но не получих забавление. Мога ли да получа своите 41 паунда обратно?“ Този беше фен. Хрумна ми да отговоря: „Можете ли, моля, да удържите 41 паунда от моята печалба за последните 24 години?“

Печелиш всички тези мачове срещу Ювентус и Реал (Мадрид) и някой изведнъж си иска парите след една сравнително скучна неделя. Има ли на този свят клуб, с който сърцето ви ще прескача повече, отколкото с Манчестър Юнайтед? Може би трябваше да предупреждавам привържениците в програмата за мачовете: Ако губим с 1:0 двайсет минути преди края, отидете си вкъщи или може да ви изнесат на носилка. Може да свършите в Кралската болница на Манчестър.

Надявам се всеки да се съгласи: никой не си е загубил парите. Никога не е било тъпо.

Книгата „Алекс Фъргюсън: Моята автобиография“ може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

Advertisements

Стъкленият замък

Изображение

Джанет е едно от четирите деца на ексцентричното семейство Уолс.

Когато е трезвен, всестранно надареният и обаятелен баща на Джанет покорява въображението на своите деца. Посвещава ги във физиката и геологията и ги учи как да посрещат неустрашимо трудностите в живота. Когато е пил обаче, наяве излиза тъмната му страна.

Майката на Джанет е волен дух, който намира спасение от семейните отговорности в изкуството. Според нея няма нужда да помага на децата си ( „те се учат от собствените си грешки“ ) или да ги води на лекар ( „това само би ги изнежило“ ).  Не е проблем, че стените на апартамента им са толкова тънки ( „тъкмо ще научат испански, без да плащат“ ) или че не хранят домашните любимци ( „така няма да ги направят зависими от човека“ ). „Животът е приключение – смята тя. – Това, което не ни убива, ни прави по – силни.“

Децата са научени  сами да се грижат за себе си. Те си помагат и защитават, докато намерят начин да избягат от този живот. Заминават за Ню Йорк и там откриват пътя си. След време родителите им ги последват и заживяват на улицата.

“ – Не може  да живеете така – възмущавах се аз.

– И защо не? – попита мама. – Животът на бездомника е приключение.“

„Стъкленият замък“ е автобиографична хроника за изпитания и изкупление, за силата на духа и смелостта да следваш мечтите си, независимо от обстоятелствата.

                     “  Веднъж, докато вървяхме по Бродуей със състудентката ми Каръл, дадох малко пари на един млад бездомник.

–  Не бива да го правиш – каза Каръл.

–   Защо?

–  Поощряваш ги.  Всички до един са мошеници.

Ти пък какво знаеш, идваше ми да и кажа. Почувствах нужда да и кажа, че и моите родители са на улицата, че представа си няма какво е да изпаднеш в нищета, да нямаш къде да положиш глава и какво да сложиш в устата си. Но тогава  трябваше да и разкрия  коя съм, а аз не бях готова да го сторя. На следващия ъгъл се разделихме и поех по пътя си, без да и кажа нищо.

Знаех, че би трябвало да защитя родителите си. Като дете непрекъснато се биех  и в семейството ни винаги се бяхме борили един за друг, но тогава нямахме избор. Всъщност ми беше дошло до гуша да нападам хората, които се подиграваха на онзи начин на живот. Нямах куража да оправдавам  мама и татко пред света.“

Книгата е прекрасна. Тя разкрива животът такъв, какъвто е с неговите обрати, възходи и падения.

Марияна Недева,  Книжарница Сиела,  МОЛ –  Русе

               Tази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

Дарба за един милион долара

Aside

Изображение

В книгата на Иън Сомърс се разказва за  един,на пръв поглед обикновен, седемнадесетгодишен тийнейджър. Той живее в провинциално градче,не е популярен, малко особен, без много приятели, работи в супермаркет и няма перспективи за бъдещето. Този младеж обаче е всичко друго, но не и „обикновен“. Той изпълнява невероятни каскади, но под чуждо име и с маска на лице криейки своята самоличност. Главният герой Рос Бентлине не жадува за слава и държи на това да остане анонимен. Невъзможните каскади на Рос могат да бъдат направени само от човек, който може да мести неща с ума си. И всъщност именно това е неговата тайна, която не е споделял с никого, дори и с най-близките си. Той владее телекинеза. Нещата в живота му обаче внезапно се променят след решението му да участва в състезание наречено „Дарба за един милион долара“. Това състезание издирва хора със специални способности, но не всичко е такова каквото изглежда. Състезанието е само начин да бъдат открити хора като Рос от тайна организация, която ги принуждава да работят за нейните цели.

Рос открива един друг свят изпълнен с тайни, заговори, мрачни и зловещи ……

Разбира, че има и други хора като него и всеки от тях притежава различни способности (  някои имат и повече от една дарба).  Между тях намира верни приятели, които му помагат да доразвие своите способности и да се научи да ги владее. Рос разбира, че голямата сила носи и голяма отговорност.

В лицето на други врагове съдбата го среща с Мариан, тя притежава няколко дарби, но е жестока, безмилостна и унищожава всеки, който застане на пътя и.

Това е една невероятно интересна и увлекателна книга. Изпълнена с много екшън – преследвания, динамика,битки и неочаквани обрати на събитията.

Щом човек започне да я чете просто не може да я остави дори за миг, прочита  се на един дъх. В нея се открива един различен свят изпълнен с невероятни приключения. Историята е невероятна и завладяваща. Книгата е интересна не само за тийнейджъри, а за всеки любител на фантастиката и трилъра.

 

Ирина Цветанова книжарница Сиела МОЛ Русе

Tази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

ПРЕД ПРАГА НА ХРАМА

Изображение

Книгата “ Пред прага на храма” съдържа 23 разказа, които грабват, вдъхновяват и се четат на един дъх. Това са разкази, изтъкани прецизно от гледна точка на идеята. 
Неустоимо удоволствие е да се потопиш в “ Истинската история на един измислен молив”, да почувстваш омайващата атмосфера в “ Малка нощна фантазия за пиано бар и джаз”, да навлезеш в пространството на “ Проклятието на мисълта”, да си представиш, че можеш да бъдеш покровител на дъжда в “ Пет месеца летен дъжд”, да усетиш смеха и гротеската в “ Агенция “Среден пръст” и “ Забраненият плод” и още много други разкази, които неповторимо и загадъчно ни разкриват един друг свят, един друг миг, един друг живот, където читателското присъствие се слива с това въображаемо съществуване. “ Пред прага на храма”- творбата дала име на книгата и описваща настроенията на героя- отец Благой в един пределен момент от живота му, е творба, която изисква съсредоточено внимание и дълбоки размишления…
Елементът на изненада, който съпровожда почти всеки завършек на разказите и представя един неочакван и зашеметяващ Край, провокира читателя да се върне назад и да погледне историята от съвсем различна страна.
Да четеш разказите на Стефан Бонев е незабравимо преживяване, истинско удоволствие, което горещо препоръчвам на всеки…

Петя Райчева, Книжарница Кафе-клуб Сиела, Пловдив

Tази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

ХАЙДЕ ВСИЧКИ ДА УБИЕМ КОНСТАНС

Изображение

 

Мистериозност и странност лъхат от романа на Бредбъри. Това е едно необичайно криминале, нещо различно и призрачно. Написано е опростено и същевременно в сложен динамичен стил.

Още в началото на романа се сблъскваме с тайнствената и обаятелна особа на Констанс Ратиган. В една бурна, тъмна нощ фатална жена се промъква в живота на писател без име. Застаряваща актриса, някога известна холивудска звезда, бяга ужасена от нещо, което дори самата тя не смее да назове. Тя оставя на писателя две зловещи книги – указатели с имената на хора от киното, повечето от които вече починали. Така започва удивителна история, в която едно от главните действащи лица е многоликата актриса, изиграла и погребала множество роли, но жадуваща за най-великата роля на всички времена – тази на Жана д’Арк. Забъркани в това криминално приключение са още: един неназован писател и сприхавият му приятел – частният детектив Кръмли, един светец, един свещеник и куп имена от Холивуд.

Елате и вие, драги читатели, да се гмурнете в този свят на Бредбъри, толкова различен и загадъчен, необичаен за обикновените криминални истории! Приятно четене!

 

Иванка Наумова, Книжарница Кафе-клуб Сиела, Пловдив

Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

ЖЕНАТА ЖЕРАВ

Изображение

 

Различните истории въздействат различно върху хората. Едни могат да ни разсмеят, други могат да ни накарат да пролеем сълзи, трети ни подтикват да се замислим върху собствения си живот и живота на хората, които обичаме. Но има и такива истории, в които се слива границата между реално и приказно, в които магичността е толкова силна, че може да достигне до дълбините на душата ни.

За мен „Жената жерав” е една от тези книги.

Да си призная първото нещо, което ме привлече, беше корицата. По-късно прочетох и ревюто на Мария Донева, която казва, че книгата е сякаш облечена в изящно кимоно. „Жената жерав” е необикновена приказка за любовта, в която се смесват митология и реалност. Историята се изгражда върху взаимоотношенията между Джордж – обикновен и скромен мъж, и Кумико – жената, която носи в себе си своята приказка.  Срещата им е необичайна и вълшебна. Една вечер Джордж чува звук и разбира, че в двора на къщата си има ранен жерав. Докато се опитва да го спаси, толкова е запленен от изящността и красотата му, че имах чувството че се влюбва в птицата. На другия ден Кумико влиза в магазина му и любовта им се случва толкова простичко и в реда на нещата, че не усещаш как си стигнал до средата на историята. Двамата започват да създават необикновено изкуство – плочки с апликации, които разказват легенда. Интересът към тях става толкова голям, че в един момент те започват да се продават на космически цени. Но дори това не е токова важно за Джордж, колкото чувствата, които техните апликации предизвикват у всеки, който ги погледне – като преливаща вълна, която те възродява и те кара да забравиш всяко зло, като усещане, което е толкова близко, колкото и далечно, като състояние на благодат и доброта, като момент, в който искаш да останеш винаги, момент, който преобръща светогледа ти. Честно и аз поисках да ги видя, защото  ще са много по-вълшебни, отколкото мога да си ги представя.

„Жената жерав” не е нито много лека, нито тежка история, тя е магическа. Достатъчно сериозна и достатъчно хумористична, за да сменя настроенията на човека, който се е потопил в нея. Много ми хареса стилът на Патрик Нес, сравненията и препратките, които прави. Книгата му е вълнуваща и изключително четивна приказка за любовта, която може да се чете по всяко време и във всякакво настроение. Вярвам, че ще ви хареса!

                                                                                           Петя Йозова, Книжарница Кафе-клуб Сиела, Пловдив

Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com

„Непривична земя“

Изображение

Едно от интересните имена в съвременната художествена литература, което открих за себе си през последните години, е Джумпа Лахири. Родена в семейство на индийски емигранти в Лондон през 1967г., тя израства и живее на източното крайбрежие на Щатите и носи в себе си светоусещането на две култури. Това закономерно определя посоката на нейните творчески търсения. Четейки прозата ѝ, се чувстваш сякаш близка приятелка ти споделя. Толкова непосредствена и увлекателна е. Досега на български език са издадени романът ѝ „Името“(ИК „Обсидиан“), който в момента няма тираж и два сборника с разкази – „Преводачът на болести“ и „Непривична земя“. Те са публикувани в рамките на „индийската поредица“ на ИК „Жанет-45“. „Преводачът на болести“ носи на авторката международна известност и наградата „Пулицър“ за литература през 2000г. Първоначално именно той ме спечели за прозата ѝ. А след това „Непривична земя“ не само оправда очакванията ми, а дори ги надмина, като затвърди впечатлението за един наистина талантлив разказвач.

Най-общо осемте разказа в сборника „Непривична земя“ са разделени в две части. В разказите от първата част Лахири  разглежда пресичането на индийската със западната култура посредством смесените бракове на главните герои. Те са образовани индийци и индийки(бенгалци, най-често родени в Щатите), чиито семейства са емигрирали от родината в търсене на по-добро образование и реализация. На този фон, със забележителна аналитичност, авторката разгръща отношенията по линиите баща-дъщеря(в „Непривична земя“), сестра-брат(в „Само добро“) и между съпрузите(в „Къде да отседнем“). Разказите звучат интимно, поднесени са с богат, красив език. Завършекът им остава непредвидим почти до самия край, а емоциите и прозренията на героите провокират сравнение с нашите собствени разбирания.

Втората част на сборника включва три свързани по между си разказа, обединени под общото заглавие „Хема и Каушик“. Хема и Каушик са единствени деца в своите емигрантски семейства в Америка. Пътищата им се пресичат на два пъти през живота им – в тийнейджърските години, и след това – вече навлезли в тридесетте. За първата им среща ни разказва Хема в първият разказ. Той прилича на дълго писмо до Каушик, в което тя му описва своята гледна точка за събитията от онези дни. Тогава той ѝ е споделил тайна, която тя чувства „като бреме и предателство едновременно.“ Тази тайна ще внесе сериозни промени в неговия живот, за които той разказва във втората история. Накрая действието се пренася сред романтиката на Италия, където те се срещат за втори път, правят своите избори, което предопределя раздялата им.

Цялостното ми усещане след затварянето на книгата беше като след прочит на четирите повести за семейство Глас от Джеръм Селинджър – същата проницателност и задълбоченост при обрисуване на персонажите, пречупени обаче през призмата на една женска чувствителност. Лахири е прекрасен изследовател на семейните отношения.

 

                                                         Евилина Русева – книжарница Сиела, Mall Paradise

Сборникът с разкази „Непривична земя“ може да бъде намерен във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com.