„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“

Изображение    „Може би в книгите има заложен някакъв таен инстинкт за намиране на верния път, който ги отвежда до идеалните им читатели. Би било прекрасно, ако е така, нали?“

Случвало ли ви се е да можете да посочите точния момент, когато сте се влюбили в една книга. Със сигурност има много книги, от които може да цитирате любими реплики, фрази, моменти. Но можете ли да кажете за някоя – ето на тази страница, на този абзац, от тези думи нататък знаех, че няма да се разочаровам, че любовта ми към точно тази книга е завинаги. Надявам сте да сте имали, или да ви предстои, защото усещането е невероятно. Моята такава книжна любов се случи, когато за пръв път прочетох „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” на Мери Ан Шафър и Ани Бъроуз. Стреснахте ли се. Да, заглавието е дългичко и доста необикновено, но то именно ме привлече в началото. Първо – става въпрос за любители на книги – само това ми беше достатъчно. Нещата обаче се заплетоха – кой, за бога, прави пай от картофени обелки и на всичкото отгоре си кръщава литературния клуб на това и къде се намира този остров Гърнзи – съществува ли или не. Оказа се, че съществува. Това е вторият по големина британски остров в Ламанша, част от Нормандските острови, коронно владение на Великобритания – някаква особена форма на политически и търговски отношения, която не схванах съвсем, но това са подробности. Научих обаче, че по време на Втората световна война е окупиран от Вермахта и остава под германско владение до края на войната. А тази подробност по-късно обяснява паят от картофени обелки.

След като заглавието грабна вниманието и разпали любопитството ми, пристъпих към действие, т.е. четене. Втората ми приятна изненада – оказа се, че това е епистоларен роман, изграден от кореспонденцията на около двайсетина герои, които за период от малко повече от 8 месеца си разменят писма и телеграми. Беше сякаш се върнах назад във времето, когато и аз пишех писма. Не картички, а истински писма, дълги и пространни. Така че се гмурнах с желание и нетърпение в света на любителите на книги и пай от картофени обелки. Но преди изобщо да стигна до тях, се запознах с Джулиет Аштън – млада британска авторка, която обикаля из Великобритания на литературно турне, представяйки книгата си – сборник от статии, публикувани в пресата под псевдонима Изи Бикерстаф. Светът около нея се опитва да се отърси от ужасите на войната и бавно да се завърне към нормалния живот, а тя – да измисли сюжет за нова книга, която да публикува под собственото си име. Още в първите две странички се набива на очи лекотата на езика и стила на писане, подправени с приятна доза хумор. И тогава, на стр.15 на българското издание /изд. „Колибри”, 2013 г./, в четвъртото писмо се случи – беше любов от пръв прочит. Джулиет се оплаква на най-добрата си приятелка относно опустошенията на местата и хората, с които се сблъсква по време на турнето си, както и относно неспособността си да намери интересен мъж (имайте предвид, че става въпрос за 1946 г., когато на неомъжените жени след определена възраст все още се лепва етикета „стари моми”).

     „Не искам да се омъжа, за да съм просто омъжена. Не се сещам за нищо по-самотно от това да прекарам остатъка от живота си с човек, с когото не мога да разговарям, или още по-лошо – не мога да мълча.”

Точно на това признание знаех, че завинаги съм се влюбила в тази книга. Защото, ако някога съм се чудила каква ли е собствената ми дефиниция за това що е любов, мисля, че тази фраза я описва най-добре.

В следващото писмо бях посветена в тайната на Клуба и се запознах с още от интересните и колоритни персонажи, с които книгата изобилства. Джулиет получава предложение от Таймс да напише статия за философската страна на ползите от четенето и решава да използва разказите на членовете на Клуба като основа, а в последствие и като вдъхновение за собствената си книга. Участниците в клуба си подават щафетата, историите се навързват. Всеки разказва как в крайна сметка е преживял окупацията и е бил спасен, благодарение на включването си в Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи. Действието се движи между спомените на героите и настоящите им преживявания. Има любовни истории, конспирация и опити за измама с цел отмъщение, трагедии и радости, сълзи и смях – много смях. Научих рецептата за пая от картофени обелки, как едно печено прасе може да доведе до раждането на литературна сбирка и защо споменът за един сапун кара една жена да плаче.

За мен това е книга за любовта към четенето и писането, към словото изобщо. Дали ще са романите на сестрите Бронте, Дикенс, Шекспир, „Писмата” на Сенека, поезия, книги за градинарство или нещо друго – няма значение. Самият акт на четене и споделянето му с другите поддържа силите на хората, помага им да устоят и в най-кошмарните моменти. Както казва Джулиет – „четенето ни пази да не полудеем”.Четенето ни свързва с другите – с тези, които харесват същите книги и споделят нашите пристрастия; с тези, които не ги харесват и ни въвличат в спорове коя книга си струва да прочетем и защо. Четенето ни прави част от огромен клуб, в който единственото условие за членство е да имаш желание да изследваш и споделяш създадения в книгата свят.

     „Ето затова обичам да чета: някоя дреболия те заинтригува и това те отвежда до нова книга, където те грабва нещо друго, стигаш до трета и така нататък. Това е една геометрична прогресия, която няма край и служи единствено на удоволствието.“  

Това е историята на една от моите книжни влюбвания. Хубавото при тях е, че няма ограничения – книгите не се ревнуват (поне не толкова, колкото хората) и може да се влюбвате отново и отново – да оставяте старите отлежали любови и да се хвърляте смело към нови…  Така че, влюбвайте се – в книга, в история, в автор и споделяйте любовта си.

Ще завърша с малко професионални напътствия от Джулиет:

„Приятно ми е да обикалям по книжарници и да разговарям с продавачите. Те наистина са особен тип хора. Никой нормален човек не би се хванал да работи в книжарница, още по-малко пък би отворил своя, тъй като печалбата е твърде малка. Явно причината е в любовта към читателите и четенето, както и в привилегията първи да се докоснеш до новите заглавия.”

„… не спирам да се чудя колко много хора обикалят из книжарниците, без да знаят какво търсят. Чакат някоя книга да привлече вниманието им, а след това, тъй като не са толкова лековерни, че да се вържат на анотацията на корицата, се обръщат към продавача с трите ключови въпроса: „За какво се разказва? Чели ли сте я? Хареса ли ви?”

„По-умните клиенти ни питат какво бихме препоръчали, а ние само това й чакаме, връчваме им някое заглавие и настояваме да го прочетат. Ако не им хареса, повече не се връщат; харесат ли го обаче, остават клиенти до живот.
Водиш ли си бележки? А трябва. Издателите трябва да изпращат по няколко рекламни екземпляра във всяка книжарница, за да може целия персонал да се запознае с книгата.” 

Яна Рашкова – книжарница Сиела Ректорат

Ако сте любопитни за пая, Клуба или остров Гърнзи може да намерите тази книга във верига книжарници Сиела или електронна книжарница Ciela.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s