Усмивката на кучето

„Усмивката на кучето” е дебютният роман на Димана Трънкова, за който ще е слабо да кажа, че е възхитителен.

Първото нещо, което отнесе спомена ми за „пролог” и „начало” беше вкусът на кръв, за която никога на се бях замисляла, че наистина има вкус на желязо. И историята не просто ме грабна, и не просто ме омагьоса, тя се вглъби в мен, и аз се вглъбих в нея. И докато се оплитах в тези мистериозни ритуални убийства, и докато опознавах героите – красивата, объркана Емилия, симпатичния й съпруг – американецът Джон, журналист на свободна практика, дошъл в България по семейни причини и попаднал на интригуваща история, и скромната на пръв поглед, но силна, упорита и амбициозна Мая, и докато постепенно разбирах какво се случва с тях, между тях, покрай тях и в какво се забъркват, изведнъж времето спря. Не мога да си обясня как и защо, но се събудих внезапно през нощта, и някакво странно чувство имаше в мен. Погледнах в страни – пръстите ми се бяха отпуснали между страниците на мястото, до където бях стигнала. Внимателно ги отмести и сложих разделителя, който е мини-форма на корицата. Излязох на терасата, беше тъмно и тихо, а луната ми се стори някак неопределено пълна. Не мога да я разбера тази луна, не мога да разбера пълнолунието, не знам дори кога има пълнолуние, но странното чувство си стоеше в мен. „От книгата е – помислих си – от историята”. Върнах се в стаята, отново в тишината, а книгата ме гледаше от леглото така изкушително. Върнах се в историята, докато сънят не ме повали отново. На сутринта, когато телефонът ми иззвъня да ставам, аз вече допивах кафето си с разтворената книга в ръка и тогава се появиха онези вътрешни гласове, които се противопоставяха един на друг:

„ – Закъснявам за работа!

– Още само една глава!

– Наистина закъснявам!

– Само няколко страници, изречения, думи…

– Закъсняваааммм…”

В крайна сметка социалните ангажименти надделяха и в следващия миг вече вървях забързано, по инерция, но мислите ми бяха насочени към второто убийство, после третото, ревността на Емилия, съдружието между Джон и Мая, мистериозните хора, с които се срещат и този Стефан, разказа за който ме върна 20 години назад във времето. Какъв беше този Стефан? Защо така внезапно се появи в повествованието? Толкова сериозна ли беше ролята на иманярите в България и всички тези мистерии, около тях? Работният ми ден премина в догадки какво ще се случи по нататък в историята, която ме чакаше вкъщи. Когато се върнах към нея разбрах, че догадките ми са тръгнали в грешна посока…

„Усмивката на кучето” е археологически трилър, но какво значение имат жанра и формата, когато книгата ти предлага вълнуващо приключение и история, която ще се настани в няколко твои дни, ще ги открадне, ще те омагьоса, ще те влюби, ще те накара да мислиш за нея и само за нея, и когато свърши, и отново те пусне в реалността, да има да се чудиш кой си, къде си, защо си там…

Интригата прилича на сложна мрежа, започваща от прехода към демокрация и в главната нишка на последствията от това стоят иманярството, оплетено със социалната политика, военни части, полиция, студенти – маниаци на тема „Тракийски Божества”, бедни хора и ритуални убийства, които се случват по точна и умело изградена схема. Джон и Мая се спускат да разследват убийците или убиеца и колкото повече се заплитат в историята, става все по-опасно, и още по-мистериозно, докато накрая нишките се скъсват в единия край и мрежата се разпада, но не изцяло. А Джон и Мая се променят и читателя се пита дали тези хора, с които е преминал всичките 452 страници са същите, с които се е запознал в началото, защото те споделят страха си, и си имат доверие, и защото из целия сюжет има скрити психологически моменти и внушения. Все още мисля за онова момче, за онзи човек, който „наричаше себе си Куче”, за детството му, за причините, които са го накарали да стане това, което е! И хем мие жал, хем не мога да го оправдая, опитвам се да го разбера, но не мога и го презирам за цялата изкривена гениалност, която има в главата си.

Любопитството ли е по-силно или страха?

Но богатството на книгата не е само в историята, а и в умело вплетеното историческо познание в нея. Информацията за светилищата, за археологическите местности, за книгите, за божествата, за тракийския език, за ценностите и др., е поднесена интригуващо, плавно, художествено. Димана Трънкова разказва гладко, метафорично, задълбочено и в същото време толкова простичко и съвършено ти се струва, че усещаш как се движиш по историята без спънки, и изреченията просто текат по вените ти, и ти настръхваш, и всичко оживява, и ти си там, и е истинско, и е литературно.

Аз повярвах на тази история, а не знам дали е хубаво да вярваш на хубавите истории, но съм обикновен читател и за мен тази книга е откритие. От сърце я препоръчвам на всички, които търсят истинска литература, защото е не само литература, но и преживяване.

… и когато вече се предвижвах с плавна скорост  към края, към втория край, и когато осъзнах, че се доближавам до завършека, нещо просветна, но не разбрах дали е в съзнанието ми или е наистина. И когато стигнах до последното изречение и последните думи „от автора”, които гласяха „те биха могли да се случат и сега”, затворих книгата и въздъхнах с онази въздишка, която се появява след нещо хубаво, като една хубава книга, която още дълго ще остане в главата ми, и чак когато всичко това се случи, вдигнах очи и осъзнах, че вали…

Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com .

Петя Райчева – Книжарница Кафе-клуб Сиела, Пловдив