Еудженио Монтале за „Градината на Финци-Контини“ на Джорджо Басани

Може би най-интересното във ферарските разкази на Джорджо Басани е, че в тях той разглежда в един особен аспекг живота на буржоазията в наши дни. Кой ли още се занимава с буржоазията в Италия? Вероятно никой. Жени и мъже от това съсловие се срещат в книги, пълни с порнография и лек живот, произведения на писатели, които имат претенциите да унизят класата, от която произхождат, а всъщност те самите са нейният най-злополучен израз. И това е всичко. Днес напразно ще търсим в Италия романист като англичанина Форстър, който от години мълчи, но съумя да ни накара да повярваме на героите му. А сега ние от време на време четем романи, без обаче да им вярваме и без да се доверяваме на никого. Вече знаем какво можем да намерим в най-добрия случай: „феноменологични“ герои, уловени на свечеряване, ритнати в някой от онези разкази с продължение, конто като че искат „да изразят“ непоследователността и фрагментарността на живота, но всъщност се опитват да създадат философско алиби за невежеството и самонадеяността на новите антираманисти.

Една от заслугите на Басани е, че никога не се е опитал да ни въвлече в подобна бъркотия. Героите на неговата книга „Градината на Финци-Контини“ не са успели да прочетат Роб-Грийе или Бекет, тъй като са умрели няколко години по-рано; а колкото до героя-автор, този персонаж, който говори от първо лице, но премълчава своето име (ще го назоваваме с буквата „Б“), вярно е наистина, че той – единствен спасил се от едно бедствие – е имал възможността да види примерно „Миналата година в Мариенбад“, но е останал с непоколебимото убеждение, че изкуство не може да съществува там, където липсва каквато и да е увереност за самите основи на живота: който може и да е заблуда, но не и заблуда, лишена от всякакъв смисъл.

И сега, след като установихме, че героите на Басани са приблизително еднакви с читателите на неговите книги, хора истински и достоверни, подобни на вас и мен, въпреки че почти всичките те са евреи, да се опитаме да влезем в приказната градина, която дава заглавието на неговата книга.

Това е едно имение, в което се влиза чрез продължителни концентрични придвижвания. Намира се в покрайнините на Ферара (ако не се лъжа) и се състои от парк, господарска къща и хектари обработваема земя. Там живее семейство Финци-Контнни, едно семейство, принадлежащо към въображаем еврейски елит, нямащо особено желание да създава контакти с останалите израилтяни от Общността. Един ден, почти по чудо, момчето Б. прескача оградния зид на приказното владение („Баркето дел Дука“) и е посрещнато и насърчено от едно русо момиченце на име Микол. Но минават години и много рядко, само по време на някоя църковна служба, той и тя се срещат в храма. Първите последици на новите расистки закони ще се погрижат да ги сближат. Тенис клубът на Ферара известява своите членове евреи, че техните „многоуважаеми особи“ са изключени от дружеството и малко по-късно къщата на семейство Финци-Контнни подготвя своето игрище за тенис, за да приеме изгонените. Младият Б., вече студент, е приет с особено благоразположение от професор Ермано Финци-Контини, който му предоставя библиотеката си. Приет е добре и от Алберто, по-големия брат на Микол. Докато момичето, студентка във филологическия факултет в Ка’Фоскари, с голямо удоволствие придружава Б. при изследванията на големия парк, в компанията на кучето-палячо Йор, чиито различни на цвят очи – едното бяло, другото черно – често проследяват най-щастливите мигове на разказа. Така се ражда на пръв поглед началото на една дълга любовна дружба. Но всъщност няма да е така. И коя е всъщност Микол?

Голямото умение на Басани се състои в това, че той не ни я описва, а само чрез индуктивен метод ние є приписваме непостоянството на едно умно момиче и твърдостта на една разглезена жена (в семейството тя е единствената, която може да заколи пиле – странна подробност, подхвърлена небрежно!). Но най-вече ние, читателите, є присъждаме под външното непостоянство едно дълбоко чувство за прозрение сред всички други от нейното семейство само това момиче – мъничко мързеливо, мъничко кокетно, любителка и колекционерка на безполезни стъклени украшения, което умее да се изразява единствено на някакъв свой превзет и полудетскн „финциксшински“ жаргон – се оказва жената, която знае и която е прозряла.

А този, който не е разбрал нищо или почти нищо, е младият Б., който, таил твърде дълго огъня вътре в себе си, най-накрая се решава да връхлети върху момичето с тежестта на признанията, колкото буйни, толкова и ненавременни, но в същия миг усеща, че „е развалил всичко“. Повече раздразнена, отколкото изненадана, Микол е принудена да говори направо; и му заявява, че може да изпитва приятелски чувства към него, но да го обича – никога.

„Вярно, като дете леко се увличала по мен и кой знае, може би именно това сега я възпирало. Аз…. аз стоех до нея, разбирах ли какво иска да ми каже? А не срещу нея, а любовта, поне така си представяла тя, била за хора, решени да се побеждават взаимно – един безмилостен, безпощаден спорт, много по-безмилостен и много по-безпощаден от тениса! Спорт, при който всякакви удари били разрешени и без да се проявява излишно добродушие и почтеност, за да се смекчат.“

Любовта, както си я представяла тя! Превзета изповед на едно момиче, около двадесетгодишно, обзето изцяло от дипломната си работа върху „ужасната“ Емили Дикинсън. Изненадан от подобни изявления, младият Б. прави грешка, като продължава да настоява, показвайки се все по-умоляващ и досаден. Накрая обаче разбира, че Микол вярно е открила у него мъжа, обречен да живее със спомените и поради това прекалено еднакъв с нея. От друга страна Б., „героят, който говори в първо лице“, е длъжен да допише романа до края, а това пък не допуска лесните разрешения. (И това е единственото възражение, което може да се отправи към сегашната злоупотреба в романистиката с персонаж, който говори в първо лице и остава „извън“ и не може да постигне спойка нито с автора, нито с другите герои.)

И все пак Б. ще посещава дълго време Голямата къща на Финци-Контини, където вече ще ходят малцина, между които младият химик Малнате – негов приятел, на когото се доверява; между другото Б. го подозира, че стои… „срещу“ по отношение на Микол. Но вече сме към края и Б., след като се е посъветвал с баща си, по начало зле разположен към прекалено надменните Финци-Контини, повече не се появява там. Така всичко изглежда приключено, докато през 1942 година умира болният Алберто, братът на Микол, а през четиридесет и трета цялото семейство Финци-Контини – бащата, майката, дъщерята и бабата по майчина линия – е откарано в Германия, откъдето повече не се връща. Във Ферара ще остане празна мраморната фамилна гробница, най-грозната в еврейското гробище.

Последните сведения за Микол, които стигат до младия Б., идват от Малнате, който по-късно, през четиридесет и първа, загива на Източния фронт: „Ясно беше само, че тя, предусещайки близката смърт, своята и на всички свои близки, непрекъснато повтаряше на Малнате, че нея неговото бъдеще въобще не я интересува, че бъдещето, само по себе си, я ужасява и че предпочита „девственото жизнено и красиво днес“ и още повече миналото, скъпото сладко, милостиво минало.“

С тази фраза, казана не случайно на приятеля Малнате, Микол затваря кръга на опита, който я е отвел много далеч от любовта – „като нещо за хора, решени да се побеждават взаимно“; но не бих казал, че тези две истини си противоречат. Само че после… после не остава нищо. И действително, с тези думи Микол се сбогува с нас, за да потъне вероятно в някоя газова камера: един образ на сериозна и все пак нежна морална отговорност, единственият образ, за да кажем искрено, измежду другите в книгата, който носи изцяло дъха на истината. И ако известна част от разказа, лишена от присъствието на Микол, опразнена дори от нейните „производни“ – Пероти и кучето Йор, – остава, така да се каже, „суха“ толкова, колкото е и осъщественото в тази история, достатъчна е тя, Микол, за да даде онзи релеф, който е изключителен в наши дни.

Ние, читателите, по задължение предполагахме, че държим в ръцете си една книга, един предмет, напълно достоен за изискванията на „пазара“, а се оказа, че предметът е малко по-различен и по-вълнуващ от очакваното; и че дори не е предмет. Смятате лн, че подобна среща във времената, в които живеем, е често явление?

Еудженио Монтале

Книгата „Градината на Финци-Контини“ може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и в електронна книжарница Ciela.com.

Откъс от книгата „Мъдро родителство за умни деца“

ВЪВЕДЕНИЕ

Премислете за потенциала

Потенциал е опасна дума.

Когато някой ви каже, че вашето дете има „истински потенциал“, навярно ви става приятно. Може би си представяте как то се издига в живота, надминава всичко, което вие самите сте постигнали, не преживява нито един от неуспехите, които сте имали, а вие стоите и наблюдавате отстрани с любящо възхищение.

Но после започват тревогите, защото потенциалът в крайна сметка е само възможност, но не и гаранция. Ами ако вашето дете не успее да реализира потенциала си?

 

НАТИСКЪТ ВЪРХУ НАС ДА ПОМАГАМЕ НА ДЕЦАТА СИ ДА СЕ РЕАЛИЗИРАТ

Приятели, съседи и цялата индустрия „за усъвършенстване“ на децата се надпреварват да ни казват какво точно трябва да правим, за да им помогнем да реализират потенциала си. Те настояват:

• Свирете Моцарт на бебето си, докато е още в утробата ви.

• Използвайте формулата за „стимулиране на мозъка“ на бебето.

• Запишете вашето проходило вече дете на фитнес курс, за да развива основните си моторни умения.

• Осигурете на детето си уроци по музика, за да развиете у него математическо мислене.

• Към тригодишна възраст го дайте да играе футбол, после ще е късно.

• Потапянето в чуждоезикова среда трябва да стане, преди да е минал критично важният за това период.

• Не е достатъчно детето ви да се занимава само с една дейност; трябва да вземете мерки то да е изцяло ангажирано.

Посланието от всички страни е „Започнете отрано. Бързайте. Правете повече.“ Настойчивостта и натрапчивостта на тези съвети създават впечатлението, че ако родителят не запише детето си за един куп занимания, които да го обогатяват, значи не му обръща достатъчно внимание.

Всички знаем, че претоварените деца (т.е. тези, които се занимават с повече неща, отколкото нашите!) са национален проблем, но натискът и съревнованието продължават и нищо не се променя. Погледнато философски, може би оценяваме стойността на свободното време, но като родители се страхуваме да не би да пропуснем нещо за развитието на потенциала на нашите деца.

В старанието и усърдието си да направим всичко необходимо, за да развиват те потенциала си, ние следим бележки, резултати от тестове и класиране по успех в класа, сякаш тези неща са кристални топки, с които се надниква в бъдещето – обективни и безпогрешни индикатори за онова, което ще се случи занапред. Изяждаме се, ако оценката е ниска. Безпокоим се, че децата ни може би не полагат достатъчно усилия.

Страхуваме се, че програмата може би не им дава достатъчно.

И отново сме бомбардирани със съвети: „Ооо, дъщеря ти не е ли с компютърно-базираното обучение? С него ще изкара на тестовете резултати, с които ще отиде една година напред.“

Следим домашните на децата си, помагаме им да учат за тестове, критикуваме писмените им работи, контролираме как си правят проектите по различните предмети и продължаваме да се притесняваме, че не правим достатъчно. Никак не бихме искали те да пропилеят потенциала си.

 

БРЕМЕТО НА ПОТЕНЦИАЛА

Много е лесно мислите за потенциала да се хлъзнат от „възможност“ към „очакване“. Съзнателните ни усилия да подкрепяме и насърчаваме реализацията на нашите деца могат да вземат посока на загриженост и тревога за това какво биха могли да постигнат само ако са достатъчно прилежни и имат точно такова обучение, каквото трябва, и имат точно каквито трябва възможности, и изкарат достатъчно високи оценки…

Потенциалът се превръща в бреме, когато гледаме на него като на предопределено призвание за внушителни постижения. Както родителите, така и децата могат да се изкушат да се фокусират върху изпълнението, вместо върху израстването.

Върху това да са Най-добрите, вместо да вървят напред, върху трупането на похвали и завоевания като първостепенно мерило за техните достойнства. Най-лошото е, че този едностранен поглед върху потенциала създава ужасен страх от провал.

 

РАЗЛИЧНА ИДЕЯ ЗА ПОТЕНЦИАЛ

Едно по-ограничено схващане за потенциала ни го представя като някакъв великолепен златен венец на успеха, който нашите деца, ако скочат достатъчно високо, ще достигнат, в противен случай – не. Животът обаче не следва такъв модел. В реалния живот има много възможности за избор, много шансове и много пътища. Пълна безсмислица е да се казва за деца, че „не използват потенциала си“, защото чудото при тях, което просто няма как да знаем, е как ще се променят и какви ще бъдат.

Пътят на развитието е откривателско пътешествие, който е ясен само погледнат в ретроспекция и рядко върви по права линия.

Тази книга е за родителите, които разбират, че потенциалът не е крайна цел, а способност да се израства и да се учи.

Грижата за потенциала на децата в най-широкия смисъл на думата означава да се култивира в тях хуманност и благородство.

Това изисква да се подкрепят техните нарастващи умения, така че да се отнасят към другите с доброта и съпричастност, да се чувстват като част от нещо по-голямо от самите тях, да намират радост и удовлетворение в изграждането на един живот, който да намират за пълноценен… и още много други такива неща.

 

ОБРАТНАТА СТРАНА НА ТОВА ДА СИ УМЕН

Тревогите около „реализирането на потенциала“ са особено силно изразени по отношение на успеха в училище. Причината може би е, че децата прекарват толкова много време там. Възможно е да е в това, че училището често пъти е преход към бъдещата кариера. Или може би защото усвояването на знания от децата днес непрекъснато се измерва с бележки и с класиране.

Онова, което буди у нас изненада, е, че най-голямата тревога както в родителите, така и в самите децата, е често пъти за реализацията на тези, които най-много залягат в ученето. Тези деца отделят много време да мислят и да слушат какво биха могли или трябва да постигнат поради потенциала, който имат.

Има много начини да бъдеш умен, но когато в тази книга говорим за „умни“ или „изключително умни“ деца, имаме предвид тези, които могат да изкарват отлични и много добри оценки, дори в момента да не ги получават в училище. Тъй като са изключително способни, те често са подложени на голям натиск да показват отлични резултати. А понякога това може да доведе до прекалено фокусиране върху онова, което правят, вместо върху тях самите.

 

 

ЗАЩО НАПИСАХМЕ ТАЗИ КНИГА

Децата днес са изправени пред уникални предизвикателства, когато трябва да си изработят здравословна перспектива за своята реализация. Наблюдавали сме това при собствените си деца, при децата на нашите приятели и при децата, с които работим в практиката си като психолози. Твърде често виждаме много умни деца, които:

• се предават при първия признак за трудност;

• изпадат в отчаяние заради незначителни грешки;

• изглеждат немотивирани и полагат минимални усилия;

• намират за непоносимо да работят със съучениците си;

• влизат в ненужни борби за надмощие с по-възрастните;

• чувстват се самотни и изолирани от връстниците си.

 

Като клинични психолози, сме видели немалко умни, но нещастни деца. Всъщност едни от най-нещастните, сърдити или стресирани деца, с които сме работили, са били и едни от най-можещите в училище.

Живеем в нарцистична епоха, която изисква да впечатляваш и да търсиш адмирации. За съжаление умните деца често пъти са тъкмо тези, които биват най-много наранявани от фокусирането върху крайностите. Тъй като могат да се справят, и понеже начинът, по който се представят, изглежда толкова важен за всички около тях, те започват да си мислят, че представянето са самите те.

Истинската опасност, с която се сблъскват по-умните деца, е, че могат да започнат да се отъждествяват единствено със своите постижения, да си казват: „Аз съм умен, но това е всичко, което съм.“ Това ги прави ужасно уязвими. Ако не се справят перфектно, ако някой друг е „по-умен“, ако се наложи да се помъчат, за да научат нещо, или ако се натъкнат на пречка, те се чувстват неспособни и дори негодни. Съвсем незначителна критика може да ги нарани или вбеси. Дори победите им могат да им се сторят празни, тъй като адмирацията е студен заместител на близостта. Когато децата измерват своята значимост единствено с постиженията си, представата им за себе си се изопачава и се накърнява способността им да общуват с другите.

За да не се стигне дотук, трябва да се помогне на децата да си изградят широко самоопределение за себе си, което да обхваща не само способностите им, но и човешката им същност.

Но това в никакъв случай не означава да се примиряваме с посредственост или да създаваме „супердеца“ – означава да им помогнем да изградят основата, която им трябва, за да открият какво най-много ги влече, да си създадат приятели, да проявяват постоянство в усилията си и да бъдат истински щастливи в живота.

Написахме тази книга, защото искахме тя да бъде ясен глас и подкрепа за родителите, които искат да развият вътрешните сили на своите деца. Състрадание, чувство за перспектива, силен характер и висок дух… са качества, които не са непременно впечатляващи – децата ви няма да получат диплома, защото ги имат, но те са от съществено значение, за да имат стойностен живот.

 

СЕДЕМ ФУНДАМЕНТАЛНИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Всички деца се сблъскват с различни предизвикателства, докато растат, но при умните отдаването на голямо значение на постиженията може да засенчи и да обърка „нормалните“ задачи по развитието им. Главите в тази книга хвърлят светлина върху седем най-важни предизвикателства:

1. Укротяване на перфекционизма

2. Установяване на връзка

3. Овладяване на чувствителността

4. Отношение към сътрудничеството и съревнованието

5. Отношение към авторитетите

6. Развиване на мотивация

7. Откриване на радост

 

Това са най-съществените въпроси, с които децата се сблъскват и за които родителите се тревожат. Всеки един от тях предполага децата да открият себе си, да разберат каква е връзката им с другите и какво означава за тях постижението.

Това са сложни въпроси, които изискват дълбоко лични отговори, но има нещо, което можете да направите, за да помогнете на детето си да се справи с тях.

Задачата на тази книга е да предложи решения. Тя е пълна с практически стратегии, които можете да използвате още сега и да продължите да използвате, докато вашето дете расте и се развива. Стратегиите, които описваме, са изпълними във всекидневния живот. Много от тях предполагат разговори, обяснения или възможни реакции на поведението на вашето дете.

 

ЗНАЧЕНИЕТО НА ГОДИНИТЕ В НАЧАЛНОТО УЧИЛИЩЕ

Примерите и стратегиите, описани в книгата, са насочени към деца на възраст от около шест до дванайсет години. Тази възраст обхваща периода, когато започва натискът за усвояване на знания, но залозите все още не са толкова високи. Способностите на децата да се справят могат значително да се увеличат през тези години. Това е период на интензивно интелектуално израстване, през който те се научават да мислят логично, да разбират причина и следствие и да решават задачи.

В началното училище децата започват да развиват стабилно чувство за идентичност и са по-малко склонни към егоцентризъм, отколкото по-малките, защото могат да разберат, че другите хора имат различни от техните мисли, чувства и желания. Те започват също така да се сравняват със съучениците си и да правят преценки за собствената си относителна компетентност. Всичко това означава, че това е време, когато децата са готови и в състояние да разширят своите социални и емоционални умения за справяне, а са все още доста малки и се оставят да бъдат направлявани от родителите си. Предприемането на стъпки за укрепване на уменията им за справяне през тези ранни години в училище може да ги подготви да преодоляват стреса, който ги очаква в по-горните класове и след това.

 

РАЗМИСЛИ ВЪРХУ СОБСТВЕНИТЕ ВИ МИСЛИ, ЧУВСТВА И ПРЕЖИВЯВАНИЯ

Ако имате умно дете, най-вероятно и вие самите сте достатъчно умни, което означава, че сигурно ще си спомните как сте се мъчили да се справите с някои от въпросите, които описваме тук. Може би и до днес продължавате да се борите с тях. Макар че тази книга е за подкрепата, която трябва да оказвате на вашето дете, тя предлага и възможност да се замислите върху собствения си житейски опит. Какви послания сте получавали вие самите, когато сте били дете, от вашите родители и учители относно постигането на високи резултати? Кое сте установили, че ви е помагало да се справяте с множеството претенции към вашето време? Как се отнасяте към хората, които не могат да постигнат същото като вас? А към онези, които са по-способни от вас? Какво правите, когато допуснете грешки или нещата не се случват така, както вие искате? Кое ви създава чувство за задоволство и удовлетвореност?

Въпросите, които разискваме, са предизвикателства, с които човек се сблъсква цял живот, а не проблеми, с които могат да се занимават деца на седемгодишна възраст и да ги решат. Във всяка глава имаме раздел, озаглавен „Покажете пътя“, в който се описва как тези въпроси се проявяват при големите хора и какво могат да направят родителите да ги решат за себе си или да покажат на децата си ефективни модели за подражание.

 

КАК ДА СЕ ИЗПОЛЗВА ТАЗИ КНИГА

Има един неправилен и един правилен начин за използване на тази книга. Неправилният е да погледнете на нея като на някакви си над двеста страници, които ви трябват, за да „оправите“ или да „подобрите“ своето дете, или като на дълъг списък от още повече неща, които трябва да вършите, освен всичко останало, което вече правите, за да бъдете добър родител. Правилният начин за използване ѝ е като източник на подкрепа за настоящите ви усилия да отгледате щастливо, здраво, продуктивно, мило и сърдечно дете. Нашата цел е да ви дадем възможност по-дълбокода вникнете и да разберете как и защо вашето дете може би се мъчи и да ви предложим варианти как да му помогнете да върви напред. Добре е да прегледате книгата заради главите или отделните части, които в най-голяма степен се отнасят до вашето дете. Прочетете тези секции и се замислете по какъв начин те се отнасят към вашите възгледи, ценности и предизвикателства като родител. Молим ви да погледнете на стратегиите, които предлагаме, по-скоро като на възможности, отколкото като на предписания, и използвайте само онези, които приемате. Всяко дете е уникално и никой не познава вашето дете и семейството ви по-добре от вас самите.

Важно е също така да погледнете на нещата в дългосрочен план. Вие не можете да ускорите познавателното или емоционалното развитие на детето си. Децата растат със свое собствено темпо и нашата роля като родители е да подкрепяме това развитие, а не да го форсираме. Макар че предлагаме изпълними стратегии, няма трикове или бързи решения. Книгата по-скоро се фокусира върху начините, по които можете да общувате с детето си, да го насочвате и подкрепяте. Навсякъде в нея подчертаваме учене и израстване, а не постигане.

 

КОМПОНЕНТИТЕ НА МЪДРОТО РОДИТЕЛСТВО

Родителството предполага деликатно равновесие. От една страна трябва да ценим децата си такива, каквито са в момента. От друга – необходимо е да ги подкрепяме, за да вървят напред.

Постигането на това равновесие изисква четири съществени компонента на мъдрото родителство:

1. Умение да виждаме света през погледа на нашите деца.

2. Увереност при поставяне на разумни граници.

3. Задължение да общуваме по-често с децата си.

4. Вяра в способността на нашите деца да се развиват и учат.

Тези четири компонента са в основата на всичко в тази книга. Резултатите от тестовете и оценките са добри показатели за академичните постижения на нашите деца, но дали те ще успеят да бъдат щастливи, продуктивни и доволни от живота си като възрастни, зависи от много повече други неща, отколкото само високите оценки в училище. Всички деца имат нужда от умно и грижовно напътстване, за да могат да развият социални и емоционални умения, които ще им послужат като основа за всичко, което вършат. Целта ни с тази книга е да ви подкрепим да помогнете на вашите деца да развият вътрешните си заложби, за да могат да преследват мечтите си, да се справят с трудностите, да изграждат приятелства и да постигнат в живота си това, което искат. Тази книга е по-скоро за отглеждане на деца, отколкото за създаване на впечатляващи продукти.

 

ГЛАВА ПЪРВА

УКРОТЯВАНЕ НА ПЕРФЕКЦИОНИЗМА

Кое е „достатъчно добре“?

Детето ви…

• …безпокои и тормози ли се за дребни грешки?

• …забива ли поглед в единственото нещо, което не е направило както трябва, вместо да види всичко останало, което е свършило добре?

• …държи ли се като най-безпощаден критик на самия себе си?

• …прави ли прибързани съждения и „всичко или нищо“ ли е позицията му, когато преценява дали добре се справя с дадена дейност?

• …повтаря ли „колко съм глупав/а“, след като допусне грешка?

• …склонно ли е да си намира извинения и да обвинява други за грешките си?

• …избухва ли в плач и дори в ярост, когато веднага не му се отдаде да направи нещо?

• …често ли се отказва от сън, почивка и среща с приятели, защото има „прекалено много работа“?

• …бави ли се, когато има да изпълнява големи проекти?

• …трудно ли му е да започне и да завърши проект?

 

Когато децата са много способни, е твърде лесно да паднат в капана на перфекционизма. Тъй като могат да се справят изключително добре, те започват да мислят, че трябва всичко да вършат безпогрешно. Поради това, че са се справили с нещо изключително добре, заключават, че винаги трябва да надминават най-високите стандарти. Собственото им достойнство зависи от това.

ЧУВСТВАТА И ВЯРВАНИЯТА, КОИТО СЪПРОВОЖДАТ ПЕРФЕКЦИОНИЗМА

На повърхността перфекционизмът изглежда като въпрос, отнасящ се до работата, но всъщност е въпрос на взаимоотношенията. Децата (или възрастните) перфекционисти се чувстват така, сякаш животът им протича на сцена пред безмилостно критична публика. Очакванията, произтичащи от техните големи способности, се изкривяват и изопачават по някакъв начин и се превръщат в непродуктивни вътрешни потребности.

Когато децата перфекционисти не постигнат нещо, е възможно да реагират с гняв, сълзи, обвинения или отдръпване, но това, което подхранва тези реакции, е вътрешното им чувство за нищожност. Перфекционистите вярват, че ценност представляват не те самите, а онова, което създават. Дълбоко в себе си перфекционистите са убедени, че любовта трябва да се спечели и нищо под сто процента не ги удовлетворява.

 

Перфекционизъм срещу здравословни стремежи

Изследователите са на различни мнения по въпроса дали перфекционизмът е просто „прекалено много от нещо добро“, или е нещо съвсем отделно от здравословната амбиция и желанието да се справяш добре. От една страна, поставянето на високи стандарти се асоциира с по-добро изпълнение. От друга обаче, изследванията показват, че перфекционизмът е свързан с депресия, суисидни мисли, тревожност, злоупотреба със стимуланти, хранителни проблеми и с най-различни физически симптоми. Критичният фактор е може би дали има разминаване между очакванията и себеоценката: когато децата вярват, че трябва да се представят изключително добре, но в същото време смятат, че не са се справили или не могат да се справят, възможно е да бъдат недоволни от себе си и да реагират с безнадеждно оттегляне или с отчаяни усилия да постигнат това, което искат.

Ние сме убедени, на базата на нашия клиничен опит, че има една недотам ясно очертана, но важна линия между здравословния стремеж към съвършенство и нездравословния перфекционизъм. Това разграничение е много по-лесно да се забележи на емоционално ниво. Здравословният стремеж е изпълнен с надежда, ангажираност, оптимизъм, енергичност и радост. Той изисква усилие, но то носи удовлетворение и е доброволно избрано, а целите изглеждат достижими. Перфекционизмът за разлика от това е движен от ужаса от унижение и страха от провал. В усилието се усеща принуда и болезненост.

То изглежда по-скоро наложено, отколкото избрано и никога не спира. Целите непрекъснато се изместват, а изпълнението винаги може да бъде по-добро. Според стандартите на всички останали хора децата перфекционисти може би се справят изключително добре, но е сърцераздирателно да ги слуша човек какво презрение изпитват към самите себе си, докато се мъчат да реализират собствените си невъзможни очаквания. Именно нездравословната форма на перфекционизма разглеждаме в тази глава.

 

Примамките и капаните на перфекционизма

Безкомпромисният и безмилостен перфекционизъм прави хората нещастни и въпреки това те се хващат здраво за него.

Ако детето ви има склонност към перфекционизъм, няма да е лесно да го накарате да бъде умерено. Отказването от нереалистично високите стандарти е може би най-разумното нещо, но за перфекеционистите подобна мисъл е ужасяваща. Въпреки личната цена, която плащат, стремежът им да правят всичко перфектно им дава чувство за контрол. Те се притесняват, че ако отстъпят и на сантиметър, ще излезе наяве скритата им неадекватност, повече никога нищо няма да постигнат и ще си спечелят презрението или разочарованието на околните.

Оценките, надпреварата, съперничеството със съучениците и изказаните или неизказаните изисквания от учители или родители могат да допринесат за утвърждаване на модела на мислене „всичко или нищо“. Умните деца получават много похвали и признание заради това, че се справят перфектно. Но едва ли някога ще чуят от някого: „Ооо, изключително добре е, че успя да си поставиш разумни граници и се предпази от свръхусилие.“

Понякога натискът да се представят по най-добрия начин им идва отвътре. Умните деца обикновено се гордеят със своя перфекционизъм, възприемат го като мерило за това кои са те и какво са постигнали. Те биха се срамували, ако дори и съвсем мъничко не им достигне, за да бъде свършеното от тях перфектно. Грешките им изглеждат като лични провали и признак за ужасяваща загуба на контрол. За перфекционистите страданието, идващо от стремежа да вършат всичко безпогрешно, им изглежда необходимо и неизбежно. Те са убедени, че перфекционизмът е желаният и единственият път към успеха.

Факт е обаче, че обикновено хората се реализират въпреки перфекционизма, а не в резултат от него. Перфекционизмът може да задуши съзиданието, тъй като води до парализираща прокрастинация[1], която пречи да се започнат проекти, да се работи по тях и да се доведат докрай. Той е причина за пилеене на енергия, защото кара децата да се притесняват, вместо да действат. Често пъти перфекционизмът води до прекалено голямо фокусиране върху незначителни подробности. Той освен това убива креативността. Когато децата с тревога се фокусират върху оценката на качеството на техния труд и се притесняват от евентуалните реакции на тяхната реална или въображаема публика, те нямат свободата да изобретяват, откриват или пробват нови подходи.

 

Укротяване на перфекционизма

За да реализират в максимална степен своите способности, умните деца трябва да се придържат към високи стандарти, но да се предпазят от сковаващия ги перфекционизъм. Необходимо е да разберат, че и без да са перфекционисти, могат да бъдат способни и талантливи. Те трябва да се научат да се щадят и да разберат, че близостта и приятелството не се печелят по начина, по който се печелят пари. В тази глава ще опишем някои често срещани сценарии с деца перфекционисти и ще предложим идеи как можете да им помогнете.

 

МАЙКЪЛ: ФОКУСИРА СЕ ВЪРХУ ГРЕШКИТЕ

– Всичко провалих! Тотално провалих всичко! – шепне Майкъл, седнал до родителите си в залата. Той смачка програмата за пиано рецитала и ако можеше, би я накъсал на парченца.

– Мисля, че се справи чудесно, миличък – го уверява майка му.

– Шегуваш ли се? Обърках началото на втората част – премигва трескаво Майкъл в усилието си да не заплаче.

– Никой друг освен теб не го е забелязал. Не чу ли аплодисментите?

– Те ръкопляскат на всички, мамо – неумолимо продължава да се тормози Майкъл. – Сигурно са ме съжалили. Нищо не мога да направя на пианото. От седмици се готвя за този глупав рецитал и всичко обърках. Докато съм жив, няма да участвам повече в пиано рецитал! Хайде да си ходим.

 

* * *

Единственото нещо, което си спомня Майкъл от изпълнението си, е грешката. Тя засенчва всичко, което е било преди и след нея. Освен това е убеден, че другите са чули само нея, и затова похвалите на майка му му звучат като празни приказки, на които не може да се вярва.

Случаят с Майкъл е за музикално изпълнение, но такова прекалено фокусиране върху грешките може да се отнася до работата в училище, спортни събития или дори до социалните контакти. Децата перфекционисти непрекъснато и безмилостно критикуват собственото си поведение.

 

Преувеличаване на грешките

Ако бъде притиснат, Майкъл навярно би признал, че не е единственото дете, сбъркало по време на пиано рецитала. Но неговата грешка му се струва някак си унизителна, докато тези на другите деца му изглеждат извиними и разбираеми. Той я възприема като доказателство за своята некадърност като пианист. Свива се от срам, като си представи съжалението и презрението на публиката, и му се иска да може да избяга нанякъде. В неговата представа единствената възможна и адекватна реакция на допусната грешка е да се махне някъде надалеч от всички и да стои сам посрамен. При перфекционисти като Майкъл грешки, които другите просто биха отминали, а може би дори изобщо не биха забелязали, подхранват злокобни вътрешни терзания: „Не трябваше да допусна това. За нищо не ставам.“

 

Теорията за хлъзгавия наклон

Мат Стоун, един от създателите на сериала Южен парк, веднъж разказа следното:

 

Спомням си, че бях в шести клас и трябваше да се явя на изпит по математика, за да вляза в математическа паралелка в седми. А напътствията бяха горе-долу такива: Да не объркаш това, защото, ако го объркаш, няма да влезеш в математическа паралелка в седми клас. А ако не влезеш в седми клас, няма да можеш и в осми, нито в девети; и в десети и в единайсети клас няма да влезеш и ще си умреш беден и самотен.

Изглежда смехотворно, но е точно това, от което се боят перфекционистите – че една малка грешчица сега може по необратим вачин да унищожи всичките им възможности за успех и щастие в бъдеще.

На децата по дефиниция им липсва чувство за перспектива. Колкото и да са умни, те просто не са живели достатъчно дълго, нито са видели достатъчно много от света, за да могат да разбират събитията в какъвто и да било по-широк контекст.

Поради ограничения им житейския опит има опасност онези от тях, които са перфекционисти, да „изпуснат пътя, и то единствено поради своите страхове“.

Важно е човек да се учи добре в училище, но „да се учи добре“ не означава непременно да не допусне никога никаква грешка. Изследванията неизменно показват, че оценките и резултатите от тестовете не са единствени от значение, когато се опитваме да предскажем какво ще постигне човек като възрастен. Причината може би е, че успехът на възрастните в работата им няма нищо общо с тестове, в които се избира един от няколко посочени отговора, а е свързан единствено с умението им да решават проблеми, да се приспособяват към променящите се обстоятелства, да мислят критично, да комуникират ефективно, да работят така, че на тях да се разчита, и да се разбират с клиенти, колеги и шефове. Това са истинските уроци, които вашето дете трябва да научи в училище и в живота.

Фактът, че вашият син е получил лоша оценка на тест по математика в четвърти клас, може да означава, че е обречен на провал в живота толкова, колкото и че дъщеря ви я чака кариера на танцьорка на екзотични танци, защото, когато била на две години, обичала да тича гола из къщи. Децата непрекъснато растат, учат нови неща и се развиват.

 

СТРАТЕГИИ, С КОИТО ЩЕ ПОМОГНЕТЕ НА ДЕТЕТО СИ ДА ОБУЗДАЕ САМОКРИТИКАТА

Децата като Майкъл трябва да се научат да обуздават критика вътре в себе си, така че вътрешният им глас да бъде вдъхновяващ, а не против собствените им интереси. На тях им е нужна помощ, за да се справят с чувствата си на тревожност или разочарование, и трябва да се научат да гледат многостранно и със съпричастност на работата си. Ето някои идеи как можете да им помогнете.

 

Отразявайте, но снижавайте емоцията

Когато умни деца са убедени, че „всичко са объркали“, инстинктивната реакция на любящите родители е да им вдъхнат увереност. Проблемът е, че колкото повече настояваме „О, миличка, разбира се, че не си глупава! Как можеш да кажеш такова нещо? Знаеш, че не е така!“, толкова повече тя държи на обратното.

Основният принцип в работата с деца е да ги срещнете там, където те се намират. Това означава, че ако вашето дете е разтревожено от нещо, което възприема като неуспех, първо трябва да приемете тревогата му, а след това да му помогнете да я преодолее. Естествено, няма да пожелаете да изразите съгласие с безумни уверения („Да, с живота ти наистина е свършено“), но можете да му помогнете да изрази чувствата си с думи. Назовете чувствата. Обобщете фактите. Опишете желанията или страховете. Предложете обич. Целта ви е да останете верни на емоционалната реалност на своето дете, като внимателно отклоните реакцията му в не толкова крайна посока.

---

[1] * Прокрастинация (лат.) – тип поведение, характеризиращо се със склонност към постоянно отлагане на по-важните неща, с цел да се вършат други, по-маловажни. – Бел. прев.

Книгата „Мъдро родителство за умни деца“ може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и в електронна книжарница Ciela.com.

„Разсъждения връх франкмасонската същност за човещина“ от Г. С. Раковски

Трябва да призная, че макар да работя от дълги години в системата на книгоиздаването, за първи път научих за бургаското издателство „Дукати“ от книгата „Размишления върху франкмасонската същност за човещина“ от Г. С. Раковски. Става въпрос за изключително любопитно фототипно издание, съдържащо два трактата (вторият е съвсем кратък), които носят подписа на великия български революционер.

Естествено е, първите въпроси, които си задава в този случай човек, да бъдат: дали текстът е автентичен и защо се появява на бял свят едва сега.

Не съм графолог, но след като сравних ръкописа с други документи на Г. С. Раковски, съм убеден, че е негов, а подписът е оригинален. Освен това материалът е датиран лично от автора през „маia 1866 г. Одеса“, което отговаря на периода според биографията му, в който той пребивава в Одеса. И двата трактата са подпечатани с печат на Българския революционен комитет, който обаче е от 1875 година, осем години след като Раковски умира от туберкулоза в Букурещ.

В отговор на втория въпрос, Христо Раев, човекът, на когото принадлежи краткият предговор в книгата, и който най-вероятно е неин издател, твърди, че е открил текстовете случайно в църковен ръкопис. Това е и причината да останат незабелязани от изследователите на Раковски.

Изданието на „Дукати е впечатляващо – твърда кожена подвързия, златно преге, хартия, която изглежда естествено състарена. По принцип всяко фототипно издание е труден обект за изследване. От една страна причината е в ръкописния шрифт, а от друга в полиграфическото изпълнение. За моя голяма изненада, тук и двата проблема отсъстват. Полиграфията е на отлично ниво, а ръкописният текст макар и отдалечен от нашето време, с използване на носовки, ятова гласна, латински букви, архаизми и чуждизми, е рядко четивен и разбираем. Разбира се, трябва да се вложи и известна доза старание и желание.

Една от най-важните въпросителни относно автентичността на текста е свързана с интереса на Георги Раковски към въпросите на франкмасонството. От официалната биография на революционера знаем за неговия афинитет към тайните общества и съзаклятия още от младежките му години, но там никъде не се споменава за участието му масонската ложа. В неофициалните източници, обаче се прокрадва тази идея, и дори в някои статии в интернет може да се намери доста подробна информация за посвещаването на Раковски за член на гръцка, Белградска и на Букурещка ложа[1].  До колко тези сведения са достоверни всеки може да прецени сам.

От текста на трактата „Размишления върху франкмасонската същност за човещина“, обаче ясно личи неговата съпричастност към общността на масоните:

„Ние , франкмасоните, знаем също тъй добре, че доверието на един човек може да се използва за лоши цели.“

„Сегодня (днес) вън от ложите човек требува всегда да е предпазлив. Недоверието е необходимото оръжие для нас.“

и т.н.

Още по-значимо доказателство се съдържа в цялостната посока на тезите и съжденията в цитираното съчинение. Последователно се разглежда животът в ложите, дейността вън от ложата, разсъжденията върху всемирното франкмасонство и началата му. Като цяло трактатът представлява пламенна защита на тезата, че франкмасонството е източник, огнище и защитник „най-добрите качества в човешката същност“. В стремежа си към възхвала на концептуалните основи на учението на свободните зидари на места авторът стига до почти парадоксално идеализиране, включително и с използването на поетически средства, напомнящи за религиозната патетика. Това донякъде контрастира на общия логичен и последователен стил на изложението.

В края на първата глава, посветена на живота в ложите, Раковски предоставя и някои чисто практически указания към комисиите по приема на нови членове, включително въпроси към поръчителя, които „най-добре биха изяснили наличието на необходимите качества у кандидата“. В този контекст, заедно с представеното задълбоченото познаване на същността и философията на франкмасонството, се създава впечатлението, че става въпрос не просто за философски труд, а за нещо по-значимо, като учебник за всеки, който има желание да постъпи в ложата, а за членовете –  устав, съдържащ правилата и житейските ценности, които трябва да се следват. Идеалът за човещина на франкмасоните се проявява в дискурса за робството и тежкото положение на българския народ.

В края на съчинението авторът разсъждава върху добре познатия лозунг „Свобода, равенство, братство“, който обичайно  се свързва с революционните комитети. Оказва се обаче, по думите на Раковски, че този лозунг принадлежи на масоните. Това още веднъж поставя въпроса каква е ролята на масонските структури в освободителното движение в България.

В заключение мога да изразя своята увереност, че тази необичайна книга ще предизвика оправдан читателски интерес. От една страна темата за франкмасонството и другите тайни общества е много интерпретирана в днешно време. Мненията по нея варират от максимално одобрение до пълно отрицание, пресечено  през призмата на конспиративните теории. От друга страна тук имаме налице великолепен историко-философски трактат от патриарха на революционното движение в България Георги Сава Раковски. Така че ни остава само да се наслаждаваме на едно отлично четиво, поднесено ни под формата на чудесна книга.

Ангел Манчев – електронна книжарница Ciela.com

Тази книга може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com.

---

[1] http://zora.freeservers.com/rakovski.htm

Откъс от книгата „Дон Жуан“ на издателство Сиела.

Откъде идва тази история

Историята за Дон Жуан идва от едно далечно и смътно време, когато хората си разказвали такива случки устно и смъртта била по-близка, едва на косъм от живота.

Може би Дон Жуан е бил човек от плът и кръв, някой си Луис, севилски свещеник, който притежавал книга за призоваване на дявола. След това историята тръгнала от уста на уста и се е превърнала в развален телефон. До-

като през XVII век монахът Тирсо дe Молина не решил да я запише, превръщайки я и в нравоучителна. Нарича я „Бурладор де Севилия“ („Севилският измамник“) и в нея се разказва за човек, който убива друг човек и отива в ада.

От този момент нататък историята придобива голям успех и „модата“ на Дон Жуан продължава повече от век и половина. Но, откъсвайки се от неясния си произход, се превръща в блестяща и на моменти дори комична история. Разказ за един симпатичен, невероятно безсрамен съблазнител на жени. Историята на Дон Жуан е разказана в поезията и в музиката, на всякакви езици и диалекти.

В италианските театри привличал толкова много публика, че дори Голдони* го поставил на сцена, без обаче да включва ходещи статуи и разцепване на земята, тъй като имал усещане за реалистичност. В останалите комични постановки на комедия дел арте списъкът на Дон Жуан представлявал пергамент, който при разгъване бил толкова

дълъг, че обгръщал публиката, а слугата на Дона често пъти бил цирков шут, който носел също и имената Фръцльо, Лепка и Празна кратуна. Във Франция Молиер научил за него и през 1665 година написал своята версия на комедията. Посредством необузданите привички на Дон Жуан Молиер осмивал благородниците от епохата.

Историята на Дон Жуан имала огромна популярност и в операта. Първата музикална драма безспорно е италианска, нарича се „Наказаният безбожник“.

Принцесата на Швеция присъствала на представлението в Рим и останала разочарована – очевидно не обичала оперите, изпълнени със смърт и кръв.

Откриваме отново Дон Жуан малко по-късно, през XVIII век, в нощта, в която Моцарт преди да замине за Париж получава като подарък от баща си текста на Молиер. Времето минава и Моцарт среща Лоренцо да Понте. По някакъв начин магията се е случила.

Лоренцо да Понте ще напише за приятеля си Волфганг либретото на операта „Дон Жуан“ – един безусловен шедьовър. През 1787 година, заедно с Моцартовия, излизат други три. Но нито един, както този на Моцарт, не успява да открие съвършената линия между комичното и мрачното, между Лоренцо и Волфганг.

Както и защото е епоха на развратници, а Моцарт прави от Дон Жуан не мъж, който да бъде наказан, а една обаятелна фигура, готова да отправи предизвикателство към морала в името на свободата. През последните два века на Дон Жуан са посветени есе от философа Киркегор, книга от Жозе Сарамаго и много филми. В един от тях Дон Жуан е жена, чиято роля се изпълнява от Бриджит Бардо.

„Дон Жуан“, който държите в ръцете си, се надява да не бъде последният.

 

1.

Всичко се случва преди много години в един красив и слънчев град в южна Испания. Били времена, в които мъжете ходят с шпаги, хората се придвижват на кон, а къщите се осветяват със свещи. Никакви самолети, никакви компютри, да сме наясно. Дните минават бързо, бедните работят упорито, богатите гледат да се забавляват. Всички имат желание за живот и градът, който е прекрасен, допринася за щастието им –отдалеч долита мирисът на морето, а улиците са изпъстрени с отрупани с портокали дървета.

 

И така, трябва да знаете, че във въпросния град израсла красива и богата девойка, която се казва Дона Анна. Живее с баща си – влиятелен и много строг мъж – дон Гонсало де Улоа – Командор на Калатрава. Името му е толкова дълго, затова за по-кратко всички го наричат Командора. В онези времена бащите са тези, които определят съпруга на дъщерите си. И Командора избира за дъщеря си един добър и благосърдечен човек, който Дона Анна накрая започва да обича – казва се Дон Отавио.

Несъмнено щели да се оженят и навярно да бъдат щастливи, но една нощ става нещо, което променя живота им завинаги. За да бъдем точни, това се случва през една лятна нощ, през една гореща и приказна нощ. Дона Анна е в стаята си и се приготвя за сън. Прозорците са отворени и лек ветрец полюшва листата на дърветата в градината. „Всичко е безупречно“, мисли си Дона Анна. Изгася свещите и ляга в леглото. Но ненадейно чува шум, идващ отвън, и когато се обръща, вижда на лунната светлина някакъв мъж, скрит в широко наметало, да влиза през прозореца с финес, който тя веднага разпознава. „Дон Отавио – мисли си – идва да ме види и скришом да ми даде целувка за лека нощ. Явно не е толкова скучен, колкото твърдят.“ И много доволна, става, отива към него и се прегръщат. Мъжът я целува страстно и любопитното е, че в прегръдките му Дона Анна почувствала трепет, какъвто никога не била изпитвала преди. Не е ясно защо, но тези целувки са толкова различни, толкова нови, толкова хубави, че Дона Анна се изплашила, отваря очи и търси погледа на Дон Отавио и неговата нежност. Но не го открива. Мъжът носи тъмна маска на лицето си. А на главата си качулка, която го скрива.

– Дон Отавио! – казва Дона Анна.

Но мъжът не отвръща нищо, опитва се единствено да я притисне отново до себе си и да я целуне. Тогава Дона Анна се вцепенява и повторя с по-висок глас:

– Дон Отавио!

Но мъжът отново не отговаря. Изплашена, Дона Анна се отскубва от обятията му и се развиква:

– Кой сте вие? Аз не ви познавам. Кой сте?

Мъжът се оглежда наоколо, смотолевя нещо тихо и се опитва да избяга. Тогава Дона Анна се нахвърля разгневена върху него и с едната си ръка посяга да свали маската му.

– Кой сте вие? – продължава да крещи.

– Кой съм аз, няма никога да научите – отвръща ѝ мъжът с глас, който тя не познава.

Дона Анна застива изумена. Помисля за онези целувки, за онези силни ръце и за устните на онзи мъж, които толкова ѝ били харесали, и почувствала, че умира от срам и от гняв.

– Защо го направихте? – пита го тя.

– Защото сте тъй красива, моя Дона Анна – отговаря мъжът.

Изрича го с такава усмивка, с такава арогантност, че Дона Анна в този момент побеснява от гняв.

– Негодник! – започва да крещи, сграбчвайки мъжа като обезумяла, в опит да изтръгне наметалото му и да свали проклетата му маска.

Мъжът се старае да я отблъсне, но тя се съпротивлява, остава вкопчена в него дори когато той излиза от стаята, като реди ругатни, и хуква надолу по стълбището в търсене на изход, през който да избяга.

– Вие сте обезумяла – казва ѝ с тих глас, – млъкнете или ще разбудите цялата къща.

Но тя не престава да вика през сълзи, да се вкопчва в него и да се опитва да го спре.

– Няма да избягате така, не може да се измъкнете така! – нарежда тя и никак не се притеснява за скандала и за прислугата, която щяла да излезе от стаите си, и за хората, които ще я заварят така, разплакана и вкопчена в някакъв мъж, когото дори не познава. Не я вълнува нищо, интересува я единствено да научи кой е този мъж. Затова, с последни усилия и с последен вик, се хвърля с ръце към лицето му, успява да докосне маската и почти да я изтръгне, когато от пустото и тъмно стълбище чува ясен, дълбок и решителен глас да казва:

– Оставете незабавно дъщеря ми!

Баща ѝ. Командорът.

Стои изправен в долния край на стълбището и стиска шпага в ръка.

Мнение на Петя Райчева за романа „Кървава луна“

Трилър със свирепо напрежение, една свръхестествена действителност, прокарана по страниците на романа – „Кървава луна” на Бенджамин Пърси – невероятна история.

Заблудата, че върколаци има само по филмите е превърната в угасваща илюзия. Върколаците са хора, те са сред нас, те са нисша класа и искат права, вдигат бунтове, правят атентати и тяхното недоволство прераства във война на човечеството. Това е време на объркване, време, в което не знаеш кой какъв е, на кого да разчиташ, време, в което губиш най-близките си и оставаш сам, съвсем сам, преминаваш от пубертета към зрелостта и трябва да заемеш страна, защото напрежението те потиска, а времето бърза. Възможно ли е в такава действителност да съществува любов? Това чувство сближава двамата главни герои – Патрик, обикновено момче, което оцелява от атентат в самолет и Клеър, момиче-върколак, чиито родители са избити от правителствени агенти. Пътищата им се пресичат, но съдбата ги изправя един срещу друг. Клеър трябва да бяга, а Патрик иска да сложи край на проклятието, надвиснало над човечеството. Освен всичко това президентът е ухапан и е готов на всичко за да намери ваксина, която да спре трансформацията и разпространението на заразата. В незнайни лаборатории се създават лекарства и се правят експерименти да се провери коя същност е по-податлива на превъзмогване – човешката или животинската.

Книгата е обемна, но се чете бързо, историята е навързана, но в сюжета са вплетени много изводи и истини, свързани със съзряването, със смисъла и любовта.

За феновете на жанра – препоръчвам!

Петя Райчева – Книжарница Кафе-клуб Сиела

Откъс от романа „Повикът на щастливата случайност“

Леа нервно пушеше цигaри и наргиле едно след друго, когато ѝ звъннахме. В Абу Даби беше вече нощ и целият град светеше. Този огромен мегаполис приютяваше хора от всякакви религии и финансови възможности, но обичaше луксa повече от всичко. Никога не бяхме очаквали, че може да намерим Леа там. Та тя не беше авантюристка в смисъла на смелост, а живееше ден за ден и чакаше нещо да ѝ се случи. Сама не предизвикваше съдбата си, а се надяваше тя да я предизвика.

Ние с Клара се настанихме в хотела си. Обединените арабски eмирства бяха рай за чужденците на почивка и тези, които имаха пари. Другите дошли да търсят късмета си от Филипините, Индия, Индонезия, Пакистан или африканските държави работеха много и изпращаха пари вкъщи. Местните не ги третираха кой знае колко добре, но поне имаха работа. Товa, което веднaгa ни впечaтли, беше фaктът, че всеки емирaтец се раждаше с добро финансово състояние и можеше само да го доразвива. Държавата се грижеше за обучението им, дори когато то бе в чужбина, и държеше емиратците да имат определени привилегии. Те не чакаха на опашки, не работеха в обслужващия сектор и имаха право да си вземат до четири съпруги, на които бяха длъжни да осигуряват охолен живот, както и да обръщат еднакво внимание. Всеки емиратец можеше да се разведе с която и да е от съпругите си, стига да кажеше пред свидетел „развеждам се с теб“ четири пъти, и бе свободен да вземе нова. Първата му жена обикновено трябваше да е от Емирствата, втората от заобикалящите държави, като Ливан, Сирия, Йордания, а пък третата и четвъртата можеха вече да са европейки и често бяха източноевропейки. Жена от Емирствата пък, не дай си боже, да поискаше да се омъжи за чужденец, децата ѝ не получаваха нищо от полагащото им се богатство като местни. Може би се досещате, че нямаше много такива жени. Веднага установихме, че за чужденките не беше проблем да са по-разголени, но местните жени бяха задължени да носят черната роба – абая, а пък мъжете бялата – диш-даш.

– Хрумва ли ти защо Леа може да е тук? – попита ме Клара.

– Наистина не знам. Доколкото ми е известно, тя няма никаква връзка с арабския свят, та тя дори не харесва арабите. Ти ми кажи, ти живееш с нея!

– Преди няколко месеца, като се прибрах една вечер и я заварих да плаче, но наистина не знам причината. Попитах я, но тя ми отвърна, че е просто от скука от всекидневието.

Леа Иванова беше кръстена на известната българска певица от миналото в семейството на музиканти, които бяха доста разочаровани, че тя не притежаваше техния талант. Идваше от планинското градче Смолян и след като изчете всички възможни книги, на които попадна, докато растеше, замина за Лондон изпълнена с приключенски дух, където откри мъжете и секса. Те взеха, че ѝ харесаха повече от книгите. Леа беше много изненадана, когато ѝ се обадихме и ѝ казахме, че сме в Абу Даби. Тя явно не искаше никой да я намери. Съгласи се да се срещнем в модерен бар на 62-рия етaж на небостъргач, откъдето имaше убийственa гледкa. Музиката беше приятнa, а вътре беше пълно с всякакви хора – най-вече европейци, жадни за съкровищaтa нa този град. Зарадва ни се, но не можеше да скрие и разочарованието си, че предстоеше да ни изуми с историята си.

– Леа – започнах аз, – приятелки сме от толкова време, каквото и да ни кажеш, няма да промени мнението ни за теб. Точно се връщаме от едно доста интересно пътуване с Анабела, за което мисля да ти разкажем по-късно.

– Знаете добре, а и никога не съм го крила, че много обичам мъжете. Знаете, че дори когато бях дълго време с Боби и даже правих аборт от него, пак имах странични забежки. Този път обаче надминах себе си и съм доста загазила.

Ние двете я гледахме опулено и ни беше страх дори да попитаме нещо.

– Запознах се с Феликс преди малко повече от два месеца. Британец с много татуировки, към когото веднага изпитах невъобразимо сексуално животинско привличане и който ме въвлече в цялата тази лудница. Бях една вечер на работа и влезе този невероятно сексапилен мъжкар и макар на челото му да беше изписано „бягай далече от мен“, аз се приближих: “Здрасти”. – “Здрасти.” – “С какво се занимаваш?” – попитах го аз. – “С нищо в момента.” – “Къде живееш?” – “В Елефънт и Касъл^[1], с мама” – отвърна ми спокойно той, а аз го зяпнах невярващо. Той отпи от бирата си и ми се усмихна. – “Може ли да ти дам един съвет?” – попитах аз и сега беше негов ред да ме погледне учудено. Той кимна утвърдително с глава. – “С какво си се занимавал преди?” – “С финанси, но преди седмица излязох от затвора,” – съвсем спокойно ми отвърна той. – “Виж сега, според мен и честно казано големия ми опит с отношенията между мъжете и жените, когато една жена те попита с какво се занимаваш, трябва да кажеш, че си се занимавал с финанси. В момента търсиш нови възможности и имаш апартамент в Елефънт и Касъл. Майка ти живее при теб, защото си грижовен син, а това за затвора го извади от репертоара си за първо впечатление.” Той ме погледна с възхищение и два часа по-късно правихме секс в тоалетната на заведението. Беше страхотно, опияняващо приключение. Та той беше бивш затворник, нямаше да го заведа у нас и да разбере къде живея. Феликс се оказа всъщност изключително умен. Бил е в затвора за финансовите измами на шефа си и тъй като имаше вече досие, работеше като охрана в момента. Оттам дойде и историята, в която се забъркахме заедно, макар да знаех, че с такъв човек шега не бива. Всеки ден си повтарях, че се виждам с него само заради секса, докато той не ми изложи гениалния си план за забогатяване. Феликс охраняваше един много богат арабин, приближен на шейха на Абу Даби и имаше достъп до прекалено много информация – Леа се хвана за главата, сякаш отново преживяваше това, което беше направила.

– Истински шейх – повторих замислено аз.

– Да, емирствата са общо седем като всяко от тях се ръководи от семейство, чиято глава е шейхът на въпросното емирство. Седемте шейхове пък от своя страна избират президент на държавата – обясни Леа.

– Продължавай – докосна я нежно Клара.

– Имаше много голяма пратка, която трябваше да пристигне преди две седмици.

– Пратка от какво?

– Оръжия. Внасяха ги от Източна Европа и бившия Съветски съюз и Феликс смяташе, че може да запази част от тях за себе си, без да го хванат. Но всичко се обърка неописуемо.

– А кой е този човек, за когото работеше Феликс? – попитах аз.

– Мохамед ал Асад е едно от най-големите имена в подземния свят на оръжия. Той има солидно богатство, натрупано през годините и наследено от семейството му. Абу Даби е емирството с най-много пари заради петрола си, а пък Ал Асад оргвнизирал едно време многобройни партита във вила трийсет и три със самия шейх. Въпросната вила е известна с мъжките си забавления, където има пилони, секс люлки и какво ли още не за красавиците, минали оттам. Животът на Ал Асад се променил напълно преди няколко години. Запознал се с тринайсет години по-малката Наташа от Русия, която веднага била неустоимо привлечена от осанката и поведението на този четирийсетгодишен, висок, мургав мъж. Родителите на младата рускиня също доста добре били припечелили при разпределението на богатствата между руските олигарси и макар че не можели да се връщат в родната страна, живеели доста охолно с двете си дъщери във Великобритания. Съответно не били очаровани когато Наташка им сервирала не само че се омъжва за арабин, но че и името му е Мохамед, разведен с две деца. Единственото хубаво, което родителите видели, било, че поне бил разведен и Наташка нямало да е съпруга номер две или три, нещо доста рядко за неговата страна, където, както споменахме, всеки можеше да има до четири съпруги. Година след сватбата се родила приказната малка принцеса Кейти, която проговорила много бързо, и то с прекрасен британски акцент за разлика от родителите си, които си говорели на английски, но мама имала типично руско произношение, а татко приказвал с тежък арабски привкус. Въпреки парите си Наташа и Мохамед настоявали да вземат Кейти лично от детската градина за ужас на учителите, които били убедени, че това са бавачката и шофьорът на истинските родители на очарователното британско дете. Наташа мразела да ходят в Абу Даби, тъй като като горда съпруга на емиратец, там трябвало да е покрита, а тя обичала да показва изваяните си от пилатес крака.

– Как се вписва гаджето ти в цялaтa схемa? – опитах се да си донавържа историята аз.

– Феликс е бил състудент на Наташа и така стигнал до Мохамед. Трябвaлa му спешно рaботa след зaтворa.

– Защо дори си е помислил, че може да се опита да прецака такъв човек, не разбирам. А ти как въобще влезе в цялата схема? – попита Клара.

– Той ме помоли за помощ, защото не знаеше какво да прави, след като вземе част от пратката. А аз познавам някои хора в този бранш.

– Как така познаваш хора в този бранш, та ти си сервитьорка в някакъв спортен бар в огромен град като Лондон! – почти извика Клара, която беше едновременно ядосана, шокирана и разочарована от Леа.

– Именно затова не исках да се виждам с вас, срам ме е от себе си в момента и ще се постарая да оправя нещата.

– И как ще стане това? С помощта на великия ти любовник? Къде е той?

– Феликс е мъртъв! – Устните на Леа трепереха, както и ръцете ѝ, които едвам удържаха чашата с чиста водка с малко лед. Лицето на Клара беше неописуемо в този момент.

– Доразкажи ни историята, Леа – подканих я аз.

– Свързах Феликс с въпросните хора, познавам ги точно от спортния бар, където бях сервитьорка, и те му обещаха доста добра цена, от която и аз щях да взема процент. Идеята беше два дни след този разговор те да се срещнат за размяна. И то се случи. Аз също бях там, но докато приключи всичко, се чуха изстрели и Феликс беше прострелян. Оказа се, че хората на Мохамед са разбрали за продажбата, а в същото време се оказа, че Скотланд Ярд пък следят ония, с които аз го бях свързала. Докато се осъзная, навсякъде имаше полиция и само час по-късно бях в участъка, за да отговарям за престъпленията на човек, който трябваше да бъде еднократен секс партньор, а не билетът ми за затвора.

– И сега?

– Скотланд Ярд ме заплашиха със затвор, освен ако не им помогна да стигнат до големия шеф – Мохамед ал Асад.

– И как по-точно ще направиш това?

– Чакам инструкциите си от агент Рамирес, който също е тук и разследва случая, тъй като Ал Асад е всъщност в Абу Даби в момента.

– Кой, кой? Кажи ми пак името му – подканих аз Леа.

– Агент Крис Рамирес.

– Аз го познавам! – възкликнах. – И ти го познаваш, Клара, срещнахме го на летището в Лондон. Той ми е състудент и беше от Хондурас примерно или някаква подобна държава и сега изглежда много по-добре от едно време.

– Да, Вероника, нека си поговорим за това как красивият ти състудент ще ми окачи белезниците всеки момент, без да му мигне окото! Ако не намерим Мохамед ал Асад, аз отивам в затвора за престъпленията на Феликс! – Леа беше бясна. Само ѝ се усмихнах гузно и продължихме да дискутираме онова, което предстоеше.

Агент Крис Рамирес беше кацнал в Абу Даби преди седмица и проучваше всичко, което можеше на място. Той не беше филмов агент, а съвсем истински федерален. Идваше от многобройно латиноамериканско семейство от Хондурас и в началото на престоя си в Лондон имаше големи проблеми с оставането там. Родителите му бяха дипломати, но, за съжаление, Крис беше вече над осемнайсет години, когато пожела да остане и опциите му не бяха много. Изкара следването си на подходящата за това виза, но много му трябваше британско поданство, за да изпълни мечтата си открай време, а именно да работи за Скотланд Ярд. Негови приятели го посъветваха, че т.нар. „фалшив брак“ може много да му помогне. Брак по сметка в най-официалния си смисъл се котираше доста добре във Великобритания и струваше около 5 000 британски лири. Много от „чисто новите“ британски поданици често искаха да си върнат инвестицията и бяха готови за втори брак с отчаян чужденец, готов да им заплати за това. Така двайсет и три годишният Крис се запозна с 42-годишната македонка Станка, която вече притежаваше ценния паспорт и беше готова да се омъжи за него, независимо че и собственият ѝ син бе почти на същата възраст. Крис нямаше други опции. Беше мечтал цял живот да бъде агент в Скотланд Ярд и щеше да направи всичко възможно за целта.

Крис седеше на бюрото в апартамента си и разглеждаше за неясно кой път схемата на цялата история, която Леа ни беше разказала. Взе телефона и и набра номера ѝ.

– Госпожице Иванова? – каза приятен мъжки глас. Ние бяхме все още в Бара на Рей заедно с Леа.

– Да, аз съм, агент Рамирес.

– Бих искал да се видим. Удобно ли е да дойдете до моя апартамент?

– Разбира се, агент Рамирес.

Леа затвори телефона, след като получи инструкции къде точно да отиде, и слязохме пред сградата да чакаме такси. Тя се оглеждаше уплашено и явно имаше защо. Качихме се и трите в колата и потеглихме. Не бяхме вече в настроение да си говорим и просто гледахме напред. Леа не искаше да отидем с нея при Крис, но ние настояхме. Честно казано, се беше забъркала с много опасни хора.

– Мадам, познавате ли някого, който кара сив мерцедес? Ваш приятел? – попита на развален английски пакистанския шофьор на таксито ни. Спогледахме се уплашено. Бяхме на път към остров Саадият, част от Абу Даби, където беше отседнал Рамирес, но все още бяхме в централната част на града. Някой ни следеше и не беше разумно да продължим. Помолихме човека да спре пред ливанския ресторант “Lebаnese Flower”^[2] и колата зад нас също наби спирачки. Ние изскочихме и тръгнахме към заведението. От мерцедеса излязоха трима здравеняци, явно от мутрите на Ал Асад, и тръгнаха към нас. И трите бяхме замръзнали на място, докато не се чу писъкът на Леа:

– Бягайтеееееееее!

Втурнахме се в една посока, но с много различни скорости. Клара беше най-тренирана от всички ни и имаше сериозна преднина, докато ние с Леа изоставахме благодарение на сериозното количество цигари, които пушехме всеки ден. Мутрите не се интересуваха от нас двете с Клара, тяхната цел беше Леа и те се носеха сравнително бързо след нея независимо от огромните си туловища. Вярно, сама се беше забъркала в тази каша, но имаше нужда от нас. И двете с Клара не спирахме да тичаме. Леа зави по уличката зад ресторанта и навярно се надяваше на някакво скривалище, но се блъскаше в някакви хора, които крещяха. Те не знаеха, че това не е маратон, а истинско състезание на живот и смърт и тя не можеше да спре. В ръцете си продължаваше да стиска чантата си. Колко глупава ни се струваше сега идеята, че няма нищо по-лошо от това да станеш на 30. Ние с Клара бързо се качихме в едно такси и му казахме да тръгне по посоката на Леа. Стигнахме до нея в момента, когато почти я настигаха и сякаш бяха готови да дръпнат чантата ѝ, което беше странно. Не знаех много по темата, но когато тръгваш да убиваш някого, можеш да го обереш след това, струваше ми се по-логично. Двете с Клара крещяхме през прозорците и малко стреснахме мутрите. Леа се опомни навреме и мина покрай тях, скачайки в колата. Шофьорът на таксито изглеждаше уплашен, но го уверихме, че за него няма опасност, отпътувахме към остров Саадият.

Крис Рамирес тъкмо беше махнал вратовръзката си за първи път днес и седеше пред телевизора с вдигнати крака и чаша уиски в ръка. Това, което го извади от унеса му, беше силно тропане по вратата и женски крясък.

– Агент Рамирес – Леа почти пищеше, независимо че мутрите вече ги нямаше наоколо.

Крис отвори бързо вратата, като впоследствие забелязахме, че се беше залял с уиски при ставането си от дивана.

– Леа, добре ли си? – попита първо той и чак след това забеляза, че тя не е сама. – Вероника! Как е възможно да си тук?

– Много дълга история, Крис, но се радвам да те видя толкова скоро отново – усмихнах се срамежливо.

– Може ли да влезем? – настоя нервно Леа. – Опитват се да ни убият, както знаете.

– Да ви убият, кой? Какво стана? – попита Крис и бутна вратата, за да влезем вътре.

Започнахме да му разказваме, като аз говорех най-малко, той ужасно ме смущаваше с привличането, което усещах към него.

– Забелязах и нещо друго – все пак казах накрая, – сякаш се опитваха да ти вземат чантата, Леа, видя ми се доста странно. Какво имаш в нея?

– Не знам какво може да ги заинтересува – каза тя и обърна съдържанието ѝ на дивана на агента. Освен типичните женски атрибути вътре имаше куп хартийки, тютюн и размазана дъвкана дъвка.

– Виж ти? – погледна я Клара и посочи дъвката, която беше вече залепнала добре за подплатата.

– Не е сега моментът, Клара! – изсъска Леа. Агент Рамирес наблюдаваше тази размяна на реплики с известно удоволствие, но в един момент се усети и продължи да разпитва за нападателите ни.

– Смятам, че Вероника е права. У теб има нещо, което им трябва или което може да ги уличи, и го търсят. Помисли си, Леа – каза Крис.

– Нямам представа какво може да е, наистина – проплака тя.

– Какво има тук – посочи Клара към една флашка, която беше изпаднала от чантата ѝ заедно с всичките други боклуци.

– Не знам – промълви тя, но очите ѝ започнаха да се разтварят все по-широко. – Принадлежеше на Феликс обаче – добави тя с усмивка.

Крис Рамирес я взе и я сложи в компютъра си. Имаше няколко документа в устройството и той започна да ги отваря един по един. Бяха база данни на клиенти, на всички клиенти, с които работеше Мохамед ал Асад. И четиримата замръзнахме. Ние с Клара бяхме толкова навътре в историята вече, та Крис дори забрави, че не бяхме част от плана.

– Какво значи този списък, агент Рамирес? Може ли да ме оправдае? – попита тихичко Леа.

– Не, Леа. Но е прекрасно начало, сега трябва да измислим само как да вържем списъка с Мохамед. Мисля че имам идея. – замислено отвърна Крис – Трябва ни достъп до имейла му.

– Да, супер, той само това чака – да ме покани на парти! – възкликна тя.

– Теб не, но има хора, които могат да влязат в къщата.

Нужна ни беше помощта на нощните градски птици, тоест музикантите и проститутките. В град като този имаше такива в изобилие. Сред музикантите мнозина бяха българи, които пътуваха натам търсейки работа, и така попаднахме на Дани. Той беше човек на живота, на почти четирийсет години, но и през ум не му минаваше мисълта за женитба. Притежаваше особен чар и като един изключителен китарист привличаше женското внимание. Черните проститутки го обожаваха и неколкократно беше избягвал арест за разходка из града в пияно състояние. Много обичаше да твърди, че не чете, защото го е страх да не види историята си в някоя книга. Трябваше ни точно такъв човек. Тя пък се казваше Шугър и беше от Гана. Краката ѝ бяха толкова дълги, че можеха два пъти да се увият около Дани и вероятно го бяха правили вече. Попаднахме на тях в един от луксозните хотели на Абу Даби, където им предстоеше да свирят същата вечер.

– Здравей, хубавецо – веднага се приближи към Крис тежко гримираната Шугър. Косата ѝ беше тупирана и изглеждаше огромна, компенсирайки полата, която почти липсваше. “И аз да имах такива крака, и аз щях да ги развявам така,” тутакси си помислих. – Аз съм Шугър и ме наричат така, защото мога да съм прекалено сладка – облиза устните си тя. Много момичета като нея имаха нерадостната съдба да бъдат „трокоси“ в собствената си държава и хората отказваха да общуват с тях. Най-просто обяснено, това значеше да си секс робиня на свещеника в селото, и то от детска възраст. Гана, Того и Бенин бяха държавите, които все още практикуваха този ужасяващ обичай. Родителите на такива момичета ги подаряваха лично на свещеника, а ако някоя от тях дръзнеше да избяга или пък умреше, те бяха длъжни да му предоставят друго момиче от семейството. Шугър нямаше сестри и след няколко години в този ад, беше избягала и бе намерила за първи път в живота си приятели в един приют. На деветнайсет години попаднала в Абу Даби и не възнамеряваше да ходи другаде. Най-тъжното беше, че заниманието  ѝ в момента, беше единственото, което тя умееше да прави.

– Агент Крис Рамирес, Скотланд Ярд – извади веднага значката си той и Шугър отстъпи няколко крачки назад, все едно видя вампир, залят от обилно количество слънчева светлина.

– Детектив Рамирес, аз просто много ви харесах, иначе съм сервитьорка тук – заоправдава се тя.

– Спокойно, госпожице Шугър, не съм тук за вас – името ѝ, произнесено по този начин, прозвуча още по-абсурдно. В този момент се приближи Дани.

– Крис, как си? – зарадва му се той. Отказаха да ни разкажат откъде се познават, при това явно доста добре.

– Трябва ни помощта ви, Дани. И на двамата с госпожица Шугър – намигна ѝ той, а тя вече беше на път да се размаже по пода. Много беше секси този Рамирес! Дани го покани да седнат на една от масичките и оживено се заприказваха, а Шугър се приближи към нас.

– Коя от вас му се кефи, момичета, кажете на Шугър – палаво се ухили тя.

– Ние просто работим заедно – мрачно отвърна Леа, а аз въздъхнах и ганайката веднага ме погледна.

– Знаех си – почти извика, – ако имаш нужда от някои съвети, обади се на Шугър. – И ме сръга в ребрата, а аз се изчервих. Клара и Леа се разсмяха. Поръчахме си по едно “шарено питие”, както ги наричаше Шугър и започнахме да смучем през сламчиците. Дани и Крис се приближиха след малко.

– Шугър, скъпа, можем ли да си уредим покана за частното парти на Мохамед ал Асад довечера? – попита Дани.

– Ще видя какво мога да направя – намигна му тя и се отдалечи да говори по телефона.

Ние с Леа се заговорихме с Дани на български език, а Клара и Крис продължиха да отпиват от шарените си питиета. Шугър се върна след по-малко от пет минути и направи утвърдителен знак за успеха на мисията си.

– Страхотно – каза Крис. – Вие с Шугър ще отидете на партито, Дани, а аз ще ви наблюдавам и напътствам.

– А как ще вземат това, което ни трябва – попитах аз. – Ние с Клара също ще отидем.

– Като какви – опули се приятелката ми. – Не ми казвай само “като колежки на Шугър”, без да се обиждаш, скъпа! – обърна се тя към ганайката, която ѝ кимна одобрително.

– Не, като беквокалистки например. Дани, какво ще кажеш?

– Вероника, аз не мога да пея, ти си луда! – възропта Клара.

– Можеш да бъдеш танцьорка – усмихна ѝ се Дани. – Спокойно, всички ще са прекалено пияни тогава.

– А аз не мога просто да ви изложа на риск заради мен и нищо да не правя? – въодушеви се Леа. – Нека да помогна, Крис.

– В никакъв случай, ти си единствената, която Мохамед знае как изглежда, и единствената, която може да даде показания срещу него. Ти ще седиш окована в белезници в колата – ядоса се агентът. Леа се нацупи, но не му възрази. Ние с Клара отидохме в хотела, за да се докараме в по-секси вид, като планът беше да разгледаме групата на Мохамед в тузарския ресторант, където той щеше да вечеря, преди да се отдаде на греховните изпълнения на Шугър и нейните колежки.

Таксито ни спря пред „Двореца“, един от тежките петзвездни хотели в града, символ на лукса и кича. Ал Асад беше вътре в ресторант „Хакасан“ и спокойно вечеряше с бизнес партньори и клиенти, нещо, което правеше често, когато си бе в родния град. Ние с Клара се настанихме на маса в близост до тяхната, като под сутиените си и двете имахме микрофони. Идеята беше просто да вземем достатъчно доказателства, без да правим опити за арест. Крис беше сам на това място и нямаше как да се случи. Трябваше само да не се забъркваме в ситуация, от която да няма излизане. Агент Рамирес много се притесняваше за това, докато настройваше техниката си в белия миниван, на чиято предна седалка седеше Леа, закопчана с белезници за таблото, и гледаща отегчено.

– Наистина не разбирам защо не мога поне на вас да помагам, агент Рамирес, скучно ми е така.

– Ако влезеш в затвора, Леа, или ти пратят някой куршум, пак си задай този въпрос – отвърна ѝ той и продължи да нагласява техниката.

Ние с Клара пиехме зелени коктейли с краставици и наблюдавахме групата на Мохамед. Гърбът ми под свободно пуснатата ми коса беше мокър и капчиците се стичаха надолу под роклята ми. Не можех да спра да мисля за допира на пръстите на Крис, докато поставяше микрофона под роклята ми, за погледа му, който ме изгаряше. Странна работа е женското съзнание. Клара също носеше страхотна черна рокля, но нейната беше съвсем къса, а моята се разкрояваше на няколко парчета надолу до глезените ми. Косата на приятелката ми беше вдигната и защипана на небрежен кок и бе сложила съвсем лек грим, но изящната ѝ кожа и профил нямаха нужда от повече. Тя беше красива. Аз също се чувствах такава за първи път от много време насам. Бях се гримирала, роклята ми падаше така, че да оформя едни по-женствени форми, косата ми ухаеше прекрасно, а къдриците придаваха особен чар на чертите ми. Непрекъснато някой от масата, която наблюдавахме, се обръщаше към нас, за да ни погледне с възхищение. Харесваше ми, надявах се, че и Крис го вижда, и тайно ми се искаше поне мъничко да ревнува. Мъжете от компанията се смееха шумно и обръщаха чаша след чаша уиски. На пръв поглед си приличаха, но на някои чертите на лицето бяха красиво изписани, а други отдавна бяха занемарили външния си вид. Мохамед ал Асад беше хубав мъж, парите и силата му даваха самочувствие, изписано на лицето му и което при по-различни обстоятелства бих намерила за ужасно привлекателно, ала не трябваше да забравяме, че той беше престъпник.

– Слушайте ме внимателно и четиримата – така започна брифинга си Крис, преди да тръгнем, – нека не забравяме колко опасни са тези хора и какво точно търсим. Имаме вече файл с имената на някои от клиентите на Мохамед, трябва ни още информация, разговор със самия него, други документи, доказващи измама, или документ, където фигурира едно от онези имена заедно с това на Мохамед.

– Всичко ли ни е разрешено, за да вземем информация – попита Шугър и премига с тежко гримираните си очи. Всички се разсмяхме. – Не виждам нищо смешно – добави невинно тя, сякаш никой от нас не разбираше какво имаше предвид.

– Всичко е разрешено, да, Шугър, само се пази – намигна ѝ агент Рамирес.

– Имам години опит в това, господин детектив – широко му се усмихна тя.

След зелените питиета се събрахме с Дани и Шугър пред хотела и тръгнахме към вилата. Посрещна ни огромен бодигард на вратата. Първото нещо, което си помислих, беше, че ръката му е колкото двата ми крака заедно, но това, разбира се, не бе важно.

– Ние сме групата – хладнокръвно заяви Дани. Онзи ни огледа внимателно, а Шугър веднага му помаха небрежно с ръка. Той ни направи знак да влезем. Вилата беше чисто нова. И отвън, и отвътре беше построена с кафеникав камък, модерно оборудвана и с много широк хол, в средата на който имаше минисцена с два пилона. Побиха ме тръпки за момент и с Клара уплашено се спогледахме. Дани извади китарата си и два микрофона и чак тогава успях да огледам добре вътрешността на затъмнения хол. Мъжете от бара сега бяха тук с питиета в ръце, в компанията на няколко момичета с подобни като на Шугър тоалети, които отмятаха коси назад при всяка шега на някой от тях. Шугър също се присъедини и ние тримата останахме на малката псевдосцена да се правим, че забавляваме изисканите гости. Мохамед го нямаше и притеснено се оглеждах за него.

– Добър вечер на всички – гласът на Дани прекъсна мислите ми. – Ние ще ви забавляваме тази вечер. – Китарата му засвири, а ние с Клара се поклащахме в ритъма на парчето, без да се опитваме да пеем засега. Така или иначе, имаше плейбек.

Мохамед се появи на вратата с чаша уиски в ръка и ни загледа втренчено. След няколко минути се присъедини към останалите и запали пура, след като плесна Шугър по задника и се разсмя шумно, а тя се настани в скута му. След няколко мъчително дълги парчета, ние най-после се опитахме да пеем, тоест аз. Клара изпитваше ужас от пеене или каквото и да било пред публика и се беше изпотила обилно само от напрежението, което идеята предизвикваше у нея.

– Колежките ми ще отидат да се преоблекат и след няколко минути ще продължим – чу се отново гласът на Дани, който се шмугна към господата с чаша уиски и оживено заговори с един от тях. И двамата с Шугър имаха доста опит в комуникацията с такива личности. Ние с Клара направихме знак на охраната, че отиваме до тоалетната, и тръгнахме нагоре по мраморните стълби. Разделихме се да търсим кабинета на Ал Асад и се разбрахме след максимум пет минути да сме пред банята заедно, за да не будим излишни подозрения.

За щастие, първата стая, в която влязох, беше кабинетът и аз се втурнах към тежкото дървено бюро, опитвайки се да отворя някое чекмедже. Естествено, всичките бяха заключени, компютърът имаше парола и въобще не знаех какво да направя.

– Крис – прошепнах в микрофона си, – не мога да намеря нищо тук, всичко е заключено. А е много трудно и когато не знам какво точно търся! – В момента, в който казах това, погледът ми попадна на една папка, поставена върху купчината книги в библиотеката, отстрани на бюрото. Започнах да прелиствам съдържанието ѝ. Бяха договори и разписки и част от имената ми бяха познати от списъка. Изглежда, че бяха за продажбите на коне. – Крис, имам нещо за теб, трябва да дойдеш под прозореца на втория етаж, който свети. – Не знаех дали ме чува, защото гениалният агент ни беше дал само микрофони, но не и слушалки, които според него щяха да се виждат.

– Toilet here^[3] – чух отвън гласа на Клара със силно преувеличен лош английски с латиноамерикански акцент. След това тя се разсмя и явно тръгна с някого надолу по коридора, като преди това чукна леко по вратата на кабинета. Нямах много време.

За щастие, видях как една фигурка изтича отнякъде през поляната, увих ластик за коса около папката и я метнах с все сила през прозореца. Фигурата я размаха победосносно над главата си.

– Ние с Клара след малко ще се извиним и ще тръгнем, чакай ни в колата – прошепнах в микрофона и излязох от кабинета. Спуснах се надолу по коридора към тоалетната, където притеснената Клара ме чакаше и поглеждаше часовника си, а аз ѝ кимнах усмихнато. Двете набързо навлякохме по една нова рокля върху запотените си от напрежение тела и се спуснахме към сцената долу. Мъжете бяха вече много пияни, само очите на Мохамед светеха заплашително в сумрака, но предпочетохме да го игнорираме. Успяхме дa съберем сили зa още еднa крaткa сесия изпълнения и след нея бяхме повече от готови дa си тръгнем.

– Госпожици – спря ни глaсът нa Мохaмед точно когaто бяхме нa входa. Ужaс обзе и двете ни, но се обърнaхме с широки усмивки. – Не искaте ли дa остaнете зa по едно питие? – Очите му изгaряхa, сякaш не бяхa човешки.

– Може би някой друг път, господине, предстои ни тежък ден утре – Клaрa успя дa отреaгирa по-бързо.

– Нaдявaм се дa е скоро този друг път.

Ние се изхилихме нервно и нaй-после излязохме от къщaтa. Нaдявaхме се, че Дaни и Шугър също ще ни последвaт след малко. Със зaбързaни крaчки тръгнaхме към вaнa, кaто гледaхме дa не тичaме, в случaй, че някой ни нaблюдaвaше. Огледaхме се преди дa влезем вътре, и нaй-после бяхме при Крис и Леa, които рaдостно ни посрещнaхa.

– Мисля, че товa ще ни свърши добрa рaботa, но първо трябвa дa проверя нещо нa място – рече Крис – Остaнете при Леa.

– Не, aз ще дойдa с теб – кaзaх бързо, a Клaрa нямaше нищо против дa не мърдa. Изглеждaше изтощенa. Aгент Рaмирез ми кимнa и излязохме нaвън. Въздухът беше топъл и тежък, но нaй-стрaшното кaто че ли бе минaло.

– Коне? – недоумявах аз. – Какво общо имат конете с престъпленията му?

– Незаконните пари трябва да се перат, Вероника. Изготвят се фалшиви договори за стойността на всеки кон, създава им се родословие, което да ги направи по-ценни, и парите изведнъж изглеждат дошли от търговията с най-хубавите коне на света – арабските – обясни ми Крис. – Местните жребци са се утвърдили през вековете като запазената марка на халифи, везири, изобщо на каймака на арабския свят. Рамзес Втори разпоредил храната да се дава първо на конете, после на него и на останалата част от семейството. Фараон Пианхи пък обявил траур, щом научил, че врагът е унищожил конюшнята и любимите му жребци са останали гладни. Друг от султаните дал шест милиона долара днешни пари за една-единствена породиста кобила.

– Да, тук парите имат друго значение – отвърнах аз – Къде отивaме сегa? – Харесваше ми звукът на гласа му.

– Отивaме зaд къщaтa дa търсим конете – усмихнa се той. Вървяхме към конюшнята и зaбелязaхме, че партито вътре тече с пълна сила. – Странното е, че арабите тачели само кобилите, тъй като не били толкова опърничави и своенравни като жребците. Отглеждането на мъжкари се считало за излишен лукс. Доста стриктни били изискванията и по отношение цвета на животното. Тъмната червеникавокафява гама се радвала на най-голяма почит. По-светлите, кестеняви тонове, както и сивите изпадали от класацията. Светлокафявите паломино пък били откровено недолюбвани – толкова, че дори ги наричали „ghagari“ – арабската дума за циганин. Арабите били твърде суеверни и по отношение на белезите на животните. Дори и най-миниатюрното бяло петънце на някой от краката се считало за изключително лоша поличба. Ако обаче двата му предни или задни крака били оцветени в бяло, то това бил страшно късметлийски кон.

– Много интересно – не знаех какво да кажа повече, историята за конете ме бе заинтригувала и бях наясно, че сме тук да вършим работа, но изгарях от желание да ме целуне най-после. Той приближи ръката си нежно до гърба ми, за да отвори вратата на конюшнята. Вътре имаше само два или три коня, които със сигурност не напомняха величието, за което той говореше.

– Аллах създал коня от Южния вятър и му вдъхнал живот с думите:  „Ти ще си властелинът на всички животни. Човекът ще те следва където и да отидеш, богатите ще обхождат света на твоя гръб, а мъдреците ще се вдъхновяват, съзерцавайки те“.

– Аха, затова ли и конската подкова носи щастие?

– Според християнските вярвания покровителят на ковачите Дънстан бил навестен в работилницата си от самия Сатана. Той пожелал подкова за копитото си. Дънстан видял в това шанс да го накаже за злините му и почнал да го подковава със страшна сила. Дяволът завил от болка, но тъй като не можел да се отскубне, замолил ковача да се смили над него. Тогава Дънстан го накарал да обещае, че никога няма да припарва до място, в близост до което има подкова, и чак тогава го пуснал. Затова хората днес вярват, че ако забият подкова над вратата на дома си, дяволът ще бяга от тях и вкъщи ще цари мир и хармония – отговори ми той и се приближи още повече към мен с една мистериозна усмивка. Усетих как сърцето му бие учестено, затова побързах да навлажня устните си и там най-после, при нечистокръвните арабски коне, Крис Рамирес ме целуна продължително.

– Тези коне не изглеждат така, както ми описваш скъпите арабски коне – успях само да промълвя.

– Бинго – прошепнa той в ухото ми. – Именно тук ние печелим. Няма как тези коне да струват парите, за които са декларирани. Чистокръвният арабски кон трудно може да бъде сбъркан. Той има блестящи широко разположени очи, малка муцуна и „вдлъбнат“ профил, големи ноздри, дълга лъскава опашка и копринена козина. Освен че е много елегантен, той е невероятно жив и енергичен. Най-преобладаващите цветове при тези коне са червеникавокафявият и сивият. Неговите животни нямат нищо общо с това.

Aгент Рaмирез извaди телефонa си и зaпочнa дa снимa конете, кaто от време нa време ме поглеждaше. A пък aз се оглеждaх зa мутрите нa Aсaд и не можех дa спрa дa мисля зa онази целувкa. По пътя нa връщaне той ме хвaнa зa ръкa и ме зaтегли бързо обрaтно към вaнa. Влязохме вътре рaзвълнувaни и готови дa се ометем, тъй кaто Крис не можеше дa извърши aрестa сегa, но имaше докaзaтелствa дa го поискa. В колaтa зaвaрихме спящaтa Клaрa, a от Леa нямaше и следa.

– Мaмкa му – изпсувa aгентът, – зaщо жените не можете дa спaзите еднa простa зaповед!

– Спокойно, Крис, ще я нaмерим.

Отново излязохме от колaтa и тръгнaхме към къщaтa. Какво, по дяволите, си въобразяваше Леа? Тя не беше истински агент и се надявах ние да ѝ го напомним, а не Мохамед. Крис ми направи знак да се наведа, докато обиколим къщата, и се наложи да сваля обувките си, които, макар и не много високи, ми създаваха допълнителен дискомфорт. Гледката вътре доказваше, че всички бяха много пияни, включително Дани и Шугър. Тя танцуваше върху масата, около която ѝ ръкопляскаха трима от мъжете, а една от колежките ѝ танцуваше в скута на Дани, а той я гледаше разгорещено. Друго от момичетата пък явно беше по-смело или така му бе наредено, но седеше в скута на Мохамед и сваляше колана на панталона му. Зяпнах от учудване, че на тези двамата явно публиката не им пречеше, когато усетих ръката на Крис, която ме повлече по-надолу.

– Виж – прошепна той в ухото ми. Нова кола спря пред вилата и от нея излезе красива руса жена, която водеше малко също толкова русо момиченце за ръката. Това бяха съпругата и дъщерята на човека, на когото в момента разкопчаваха панталона вътре. Ситуацията обещаваше да стане още по-интересна.

В този миг от горния етаж на къщата се разнесе шум от счупване на стъкло и ние двамата хукнахме да търсим отворен прозорец, през който да влезем. Мохамед също беше чул шума и направи знак на един от охраната си да се качи горе. Опитът му беше осуетен от появата на Наташа на вратата с малката принцеса Кейти. Охранителят замръзна на място и не знаеше дали да се втурне да предупреди шефа си, или да изпълни заповедта му. Избра първото. Беше закъснял обаче, защото девойката в скута на шефа вече беше успяла да му свали панталона и танцуваше в близост до бельото му с разкрачени над него крака.

“Шефе” – успя само да се чуе и той да изреве „Какво“ и тогава я видя. Всеки мъж имаше слабо място, дори и могъщ бизнесмен и престъпник като Мохамед. В неговия случай то беше Кейти. Момиченцето закри очи, като видя баща си, а Наташа го изгледа победоносно. Явно отмъщението ѝ беше планирано отдавна.

– Кейти, Наташа? – извика той, след като скочи и закопча панталона си, – скъпа, не е това, което си мислиш – Най-тъпата реплика на света! Дори и могъщите престъпници не бяха застраховани от нея.

Ние пък използвахме суматохата, за да се промъкнем незабелязан горе и да видим какво прави моята приятелка, преди да са я хванали огромните мъже долу. Намерихме я в една от стаите да лежи и да се превива мълчаливо от болка. Гениалният ѝ план включваше да избяга от колата на Крис и да влезе във вилата с пистолет. Планът нямаше продължение, тъй като влизайки през прозореца, беше паднала през прозореца и си бе счупила ръката на две места, както се оказа впоследствие. С кариерата ѝ на псевдоагент беше свършено. Единственото хубаво, което бе направила беше да донесе въжето, то висеше през прозореца и ѝ беше послужило за вход, а сега щеше да стане изход за трима ни.

– Не искам да чувам и гък, че те боли ръката, като слизаш надолу. Това беше най-глупавото ти изпълнение досега! – скарах ѝ се аз, а тя ме гледаше като ранено малко дете. – Трябваше да ти теглят един куршум в главата, та поне да имаш нещо вътре, че доста празна ми изглежда!

---

^[1] Не много богат квартал в Южен Лондон.

 

^[2] Ливанско цвете (анг.)

 

^[3] Тоалетната тук (англ.).