В разгара на август бих искала да ви предложа една невероятна книга – „Забравените пътища“(изд. Вакон) от Филип Лхамсурен. Това е интересен пътепис, който на много места изненадва приятно с поетичното си звучене, а другаде прилича на журналистически репортаж от гореща точка.
В продължение на пет месеца авторът изминава повече от 10 000км на колело, стартирайки на 16.04.2013г от Родопите в България, за да стигне до Памир в Централна Азия. Преминава през Турция, Грузия, руските републики Северна Осетия-Алания, Ингушетия, Чечения, Дагестан, Калмикия, както и Западен Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан.
„Карах в конфликтни зони и бях подозиран в диверсия, изпитах суровата жажда на пустините и проливните дъждове на Кавказ, спах на дъното на пресъхналото Аралско море, лових риба сред облаци комари в делтата на Волга, къпах се във водите на Черно, Мраморно и Каспийско море, гоних зайци в степите на Казахстан, заспивах с воя на диви кучета, будех се със змии и усетих отровата на скорпионите. Преживях най-тежката си болест в суровата пустош на Памир. И всяко утро изгревът ме будеше на различно място.“ Пътешественикът долавя отчетливо пулсът на тези места и ни го предава по запомнящ се начин. А аз не мога да устоя на изкушението да маркирам в следващите редове малка част от това, което ви очаква.
В южната ни съседка, Филип Лхамсурен се сблъсква с постоянна мръсотия по пътищата и с урбанизирана агресия. Сред „калабалъка“ на Истанбул, където „големи тълпи пресичат на червено, а светофарите никога не светят в жълто, клаксоните са по-важни от спирачките. Храната е Бог, а Аллах е след нея. Насред неона на лъскавите сгради, в мръсни обори се продават живи кочове за чеверме. Забелязвам как цели семейства пекат мръвки направо върху модерния паркинг на пръскащ се от светлини търговски център.“
Забележителна е срещата с Кавказ и неговите народи. Там „по специална негова рецепта дъждът се опитва да ме удави. В Грузия ги няма вечните клаксони, подвикванията, безбройните любезни или груби покани за чай и погледите, които никога не ме изпускат. Храната не е издигната в култ, както в съседна Турция. Тук на почит е по-скоро чашката с шумна компания.
– Щом си на гости, ще пиеш. Дойде на два крака, значи поне две чаши трябва да изпиеш – казва Лейла от село Ашха в Централен Кавказ(Грузия), което дори липсва на картата.“
В края на май авторът пресича Кавказ по Грузинския военен път, който свързва народите от Закавказието с Русия чрез Казбекския район на Централен Кавказ.
Оттатък билото, нестабилният регион на Северен Кавказ включва автономните руски републики Северна Осетия-Алания, Ингушетия, Чечения и Дагестан. И тук прави впечатление усетът на автора за местните хора, умението му да комуникира с тях по начин, който стопява дистанцията и го прави желан гост на чеченска фамилия високо в планината например. От тях научава, че името „чечен“ е наложено от руснаците, а произхожда от арабската дума шешен – воин. „Самите чеченци се делят на племена и от векове наричат себе си „нохчи“. За много хора Грозни(столицата) все още е синоним на неимоверна разруха, на улици, осеяни с трупове. Но ето, че влизам в напълно нов град, подреден като аптека. След войната не е имало една здрава къща и хората са живели на палатки или в мазетата си. Започнали от нулата и за десет години издигнали града по-хубав и отпреди войната.
Много любопитно място е и Калмикия – последната автономна руска република по маршрута, разположена сред опустошителната Каспийска степ. Местният език е ойратски(клон на монголския), а изповядваната религия – будизъм. „Владее безводие и горещи пясъци. Тук вятърът не е способен да гали. Той брули с горещ въздух. Тази суша ще ме съпътства неизменно и по-нататък – из пустините и степите на Западен Казахстан, Узбекистан и Таджикистан до самия край в суровия Памир.“
„Нахлувайки в Централна Азия, за мен хората от бившите съветски републики стават все по-близки. Чувствам се като част от техните древни корени, независимо че из тези обширни територии властва мюсюлманството със своите разклонения на сунити, шиити или исмаилити, а у дома, тоест на север(авторът има монголски корени), будизмът е преплетен с традиционния шаманизъм на номадите.“
А чували ли сте за Каракалпакстан? Аз не бях, признавам си. Оказа се, че това е автономна република в Узбекистан, но по-важното е, че там хората(които са останали) вече десетилетия търпят последиците от екологичната катастрофа в района на драстично пресъхналото Аралско море след отклоняване на водите на вливащите се в него реки Амударя и Сърдаря. Ще разберете защо.
„По-рано риболовът е бил основен поминък на Каракалпакстан, но сега пристанищата стърчат призрачно навътре в сушата…….Муняк е бил главен пристанищен град на Аралско море, но вече е отдалечен на повече от 150км от неговите вълни!!!“
Нататък в Узбекистан се зареждат Хива, Бухара, Самарканд – все древни градове по Пътя на коприната.
А накрая Памир и Централен Тяншан с езерото Алакол.
„Когато отново се озовах в Истанбул, увереността ми намаля. Безсмислието на целия полет ме съкруши. За пет часа самолетът измина пътя, който за мен се беше превърнал в петмесечен неподправен живот. Хората пропускат толкова много, устремени в остатъците, които цивилизацията предлага.
Да пътувам не е удоволствие, а изцяло лична необходимост. Единственото ценно нещо е да мисля за доброто у човека. Изминават се разстояния в километри, височини в метри, дни, месеци, но накрая остават миговете на съзерцание, в които си насаме с добрата карма. Изминатият път ми помага да се освободя от заблудите и неговата продължителност ме учи на благодарност.“
А аз благодаря за удоволствието от обогатяващата среща с тези земи и култури!
Тази, както и предходната книга на пътешественика – „Душата на човека“(изд. Сиела), може да бъде намерена във верига книжарници Сиела и електронна книжарница Ciela.com.
Евилина Русева, книжарница Сиела, Mall Paradise – София